8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 651
София, 03.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 332 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място], ТД [фирма], [населено място] и Д. П. К. от [населено място], подадена чрез пълномощниците им адвокатите – В.Хайк от Б. и Г. А. – САК против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 777 от 26.11.2010 год., постановено по т.д.№ 691/2010 год., с което е потвърдено решение № 88 от 16.04.2010 год., по т.д.№ 372/2009 год. на Старозагорския окръжен съд и в тежест на касаторите, в качеството им на въззивници, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, са поставени направените от ТД [фирма], [населено място] деловодни разноски за въззивната инстанция, възлизащи на сумата 8000 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, поради което и на осн. чл.281, т.2 ГПК се иска обезсилването му и прекратяване на производството по делото.
Поддържания порок е обоснован със съображения за липса на изискуемата се пасивна материалноправна легитимация за ответниците ТД [фирма] и Д. П. К., предвид съдържанието на субективното материално право по чл.71 ТЗ и разясненията в т.ІV на ТР № 1/2002 год. на ОСГК на ВКС, че пасивно легитимиран по иска с правно основание чл.71 ТЗ е само ЮЛ, правно и структурно обособено в ТД, чийто член е ищецът. Поради изложеното и доколкото законодателят не е създал правна възможност инцидентно в хода на производството по чл.71 ТЗ да се оспорва легитимационното действие и транслативен ефект на джирото върху ценни книги, според касаторите, в случая ищецът няма правен интерес от защита на членствените си права срещу трети на членственото му правоотношение с [фирма], [населено място] лица, каквито са останалите двама ответници. Допълнително в тази вр. са наведени и доводи за отсъствие на установените в чл.215 ГПК предпоставките за субективно пасивно съединяване на искове по чл.71 ТЗ срещу различните ответници, поради невъзможност правата и задълженията на дружеството ДИНАМО” АД по членственото правоотношение с ищеца да бъдат споделяни от страна на ТД [фирма] и Д. П. К. и отсъствие на общност в основанието на правата и задълженията им към същия.
Като самостоятелно основание за поддържаната недопустимост на обжалваното решение, в частта му, по отношение ответниците ТД [фирма] и Д. П. К. е посочена още и нередовност на исковата молба, обусловена от невнасяне на дължимата д.т. в пълния и размер за всяка една от субективно съединените искови претенции, едната от които заявена като евентуална.
Твърдяната недопустимост на обжалвания съдебен акт на въззивния съд по отношение на ответника „ТД [фирма] е аргументирана както с липсата на правен интерес от предявяване на осъдителния иск по чл.71 ТЗ, така и на установителен иск по чл. 71 ТЗ, последният- поради безспорно неиздадени от акционерното дружество акции и създадената от законодателя разлика между акции и временни удостоверения-обособени видове прехвърлими ценни книги, изключваща идентифицирането им като единен обект на субективното материално право на собственост и преждевременното му заявяване предвид съществуващото наличие на други правни спорове с преюдициален характер, чието разрешаване е невъзможно в производството по същия.
Алтернативно е релевирано и оплакване за неправилност на обжалваното решение, като изложените съображения са за допуснати нарушения на материалния закон, на съществените съдопроизводствени правила и за необоснованост- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Позовавайки се на задължителните указания в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, според които при съществуваща вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол касаторите отново възпроизвеждат доводите си за липса на изискуемата се активна и пасивна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл.71 ТЗ, за отсъствие на правен интерес за ищеца от установяване по отношение на ответника ТД [фирма], че е изключителен притежател на акциите от капитала на същото с поредни номера от 14 001 до 17 000, доколкото е безспорно, че такива не са били издавани, а съществуват само временни удостоверения, в които последните са инкорпорирани, за преждевременност на предявения иск по чл.71 ТЗ и за отсъствие на предпоставките на чл.215 ГПК, като считат, че възприетото в тази насока от въззивния съд разрешение е в противоречие с постановките в ТР № 1/2002 год. на ОСГТК на ВКС, явяващо се задължителна съдебна практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Едновременно с така въведеното основание за допускане на касационното обжалване, според касаторите, обстоятелството, че даденото с обжалвания съдебен акт разрешение на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос, свързан с наличие на правен интерес за ищеца от предявяване на осъдителен иск по чл.71 ТЗ, при липса на оспорване на част от членствените му права, предмет на същия е в противоречие и със застъпеното становище в определение № 72 от 04. 02.2009 год., по т.д. № 613/2008 год. на І-во т.о. на ВКС, което от своя страна обуславя наличието и на критерия за селекция по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК.
В останалата част на депозираното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателите са аргументирали искането си за достъп до касационен контрол „с погрешно разрешени релевантни въпроси на материалния закон” и „погрешно разрешаване на въпроси от процесуално естество”, отнасящи се до доказателствения процес и „драстично нарушаване на правилата му”, възпроизвеждайки всъщност отново оплакванията си в касационната жалба за неправилност на обжалвания съдебен акт на Пловдивския апелативен съд, към които дори изрично са препратили / ІІ.2.1/, но без да формулират конкретни въпроси на материалното право, а доколкото макар и твърде общо такива въпроси на процесуалното право са поставени, то те се свеждат до: приложението на чл.12 ГПК и задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните; до доказателствената сила на частния диспозитивен и частния свидетелстващ документ, за доказателствената сила на решенията на регистърния съд за вписване решенията на ОС на акционерите. По отношение на същите се поддържат всички критериите за селекция по чл.280, ал.1 ГПК.
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика по първия поставен въпрос на процесуалното право е посочено ППВС № 7/65 год., а противоречието в съдебната практика по същия е обосновано с възприетото различно спрямо обжалвания съдебен акт негово разрешение в решение на ОСГК на ВКС № 50/79 год. и в определения на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК: № 190 от 15. 04.2010 год., по т.д.№ 1110/ 2009 год. на ІІ-ро т.о. ; № 423/2010 год. по т.д. № 144/2010 год. на ІІ-ро т.о.; № 26/ 2009 год., по т.д. № 4744/2008 год. на І-во г.о..
В подкрепа на поддържаното основание по т. 1 на чл.280, ал.1 ГПК по въпроса за доказателствената сила на частните диспозитивни и частните свидетелстващи документи е цитирано и приложено решение на ІV-то гр. о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК с № 422/ 22. 06. 2010 год., по гр.д.№ 918/2009 год., а като израз на противоречието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – решение на ІV-то г.о. № 1556/28.11.84 год., по гр. д. № 977/84 год. и решение № 1000/17.05. 2000 на ІІІ г.о. на ВКС, двете постановени по реда на ГПК/ отм./.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт на Старозагорския окръжен съд за признаване на установено по отношение на ответниците, че ищецът [фирма], [населено място], в качеството си на акционер в ТД [фирма], гр. С. е притежател на акциите от капитала му с поредни № от 14 001 до 17 000, придобити по правоприемство от предишния акционер [фирма], [населено място] и е задължено АД да впише в Книгата на акционерите ТД [фирма], [населено място] като притежаващ акции с №-ра от 4201 до 6480, от 6481 до 8000 и от 14001 до 20 000, представляващи 49% от капитала на същото, въззивният съд е приел, че щом с иска по чл.71 ТЗ може да се търси защита както на членството като цялостно комплексно право, така и на отделни членствени права, когато те бъдат накърнени от конкретни действия или бездействия на органи на дружеството, различни от неговото ОС, то този е и редът за правна защита, когато АД, чрез управителните си органи, извън ОС на акционерите, както е в разглеждания случай, отказва да впише промени в акционерното участие на отделния акционер, включващо както броя, така и вида, номиналната и емисионна стойност и номерата на притежаваните от последния поименни акции от капитала в Книгата на акционерите и този отказ е достатъчен, за да обуслови правния интерес за последния от предявяване не само на установителен, но и на осъдителен иск по чл.71 ТЗ.
Изложени са съображения, че доколкото от доказателствения материал по делото се установява, че във вписванията, извършени в новосъставената Книга на поименните акционери на ТД [фирма], [населено място] броя и поредността на притежаваните от тях акции е различен от този в първоначалната акционерна книга, като издадените на акционерите нови временни удостоверения съответстват на записванията в новата акционерна книга, но са различни от тези по първоначалната, то ищецът има правен интерес съдебно да установи действителните си членствени права на акционер, вкл. оспорвайки инцидентно твърдяното прехвърляне на част от процесните притежавани от него и материализирани в издадените временни удостоверения акции в полза на акционерите ответници ТД [фирма] и на Д. П. К., което обуславя и допустимостта на предявения установителен иск.
С оглед горното Пловдивският апелативен съд е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на обективно съединените искове по чл.71 ТЗ и на постановеното по тях решение на Старозагорския окръжен съд.
По съображения, че неправилното определяне и събиране на дължимите държавни такси от съдилищата, въобще не се отнася до процесуалните предпоставки – положителни и отрицателни, свързани с допустимостта на предявените искови претенции въззивната инстанция е оставила без уважение и възражението на настоящия касатор, като въззивник, за недопустимост на постановеното от първоинстанционния съд решение, като произнесено по нередовна, при липса на внесена държавна такса по осъдителния иск, искова молба.
Следователно от решаващите мотиви на въззивния съд, касаещи приетата допустимост на предявените искове и след осъществената, съобразно задължителните за съдилищата указания в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, служебна проверка в тази насока, настоящият съдебен състав намира, че в случая отсъстват данни за вероятната процесуална недопустимост на обжалваното решение, която да обуслови допускане на касационното обжалване, поради следното:
Последователно в практиката си, вкл. и след въвеждане на триинстанционно разглеждане на делата, ВКС е поддържал разбирането, че несвоевременното събиране на дължимата държавна такса в пълния и размер, няма за своя правна последица недопустимост на постановеното решение.
Обстоятелството, че в тази хипотеза се касае до финансовоправно задължение към бюджета, за което е предвидена възможност да бъде събрано от съда и след завеждане на делото, чрез принудителното му изпълнение спрямо страната – длъжник, изключва наличието на визирания порок, водещ до обезсилване на съдебния акт и арг. в подкрепа на категорично застъпеното в съдебната практика становище е нормата на чл.77 ГПК, аналогична на чл.60 ГПК/ отм./.
Не насочва към възприемане вероятната недопустимост на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, като постановено по недопустим иск и посоченото от касаторите отсъствие на надлежна пасивна материалноправна легитимация по установителната искова претенция, основан на чл.71 ТЗ, за ответниците ТД [фирма] и Д. П. К.. Въпросът дали посоченият с иска ответник е надлежно легитимиран и дали следва да отговаря по същия, в качеството си на акционер, като въпрос по същество касае основателността на конкретната заявена искова претенция и е свързан с правилността на обжалваното решение, но не и с неговата допустимост.
От приетото в т.ІV от ТР № 1/2002 год. на ОСГК на ВКС задължително за съдилищата разрешение, че пасивно легитимирано по иска с правно основание чл.71 ТЗ е съответното дружество, чийто член е търсещият защита на нарушеното си членствено право по този ред, не следва, че срещу всяко трето лице този иск би бил недопустим, а не неоснователен, доколкото и в сочената хипотеза исковата претенция се определя и установява от ищеца.
В този смисъл не би могло да се приеме, че възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение относно допустимостта на предявените искове се явява в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика.
Що се отнася до твърдяна недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт, обоснована с преждевременно завеждане на установителния иск по чл.71 ТЗ, то предвид приетото с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 220 от 14.02.2010 год., по т.д.№ 839/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС и установителните искове, по които въззивният съд всъщност се е произнесъл, като е проследил поредността на джирата, легитимиращи ищеца като притежател на претендираните акционерни права и тяхната действителност, както и действителността на издаденото временно удостоверение на ответника К., независимо от непрецизната им правна квалификация, поддържаното становище не се споделя от настоящия съдебен състав.
По съображения, че при всеки осъдителен иск правният интерес се презюмира само въз основа на твърдението в исковата молба за неудовлетворено притезание срещу конкретен ответник, не е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение, която би обосновала допускане на касационното обжалване и с оглед оплакването на касаторите за отсъствие на правен интерес за ищеца от предявяване на осъдителен иск по чл.71 ТЗ спрямо ответника [фирма], гр. С., чийто акционер е същият, поради липса на спор помежду им за притежаваните от ТД [фирма], [населено място] 2 280 бр. акции с номера от 4 201 до 6480 .
По отношение на останалите поставени от касаторите въпроси на процесуалното право, то доколкото същите изрично са свързани с твърдяните порочни процесуални действия на въззивния съд по преценката на събраните по делото доказателства и доводите на страните и приетата от съда доказателствена сила на приложените частни диспозитивни и частни свидетелстващи документи, както и на решенията на регистърния съд, подробно анализирани в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, то не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по същността си тези въпроси съставляват касационни доводи за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, които, съгласно указанията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010год. на ОСГТК на ВКС, не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК и могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
Единствено в тази вр. следва да се отбележи, че цитираните определения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК, като израз на съществуващо в практиката на съдилищата противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, не се включват въобще в създадената съдебна практика по см. на визирания критерий за селекция, формирана само от влезлите в сила решения на различните по степени съдилища в съдебната йерархия.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала заплащане на направените в производство по чл.288 ГПК деловодни разноски, които с оглед изхода на делото и представените писмени доказателства за реално заплатено възнаграждение на [фирма], в размер на 4 000 лв. , съобразно договор за правна защита и съдействие № 016/2011год. и фактура № [ЕГН] от 14. 03. 2011 год., на осн. чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 777 от 26.11.2010 год., постановено по т.д.№ 691/2010 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и Д. П. К. от [населено място] да заплатят о б щ о на ТД [фирма], [населено място] сумата 4 000 лв./ четири хиляди лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: