О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 653
София, 18.11.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.11.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 555 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 302 /07.11.2013 год., по възз.т.д.№ 615/2013 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 654 / 03. 07.2013 год., по т.д.№ 2804/2012 год. е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу М. К. К. иск по чл.142, ал.3 ТЗ за заплащане на сумата 10 803.09 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от извършвана, в качеството му на управител на същото търговско дружество, конкурентна дейност.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че извършваната от ответника дейност няма правната характеристика на сходна по см. на чл.142, ал.2 ТЗ, тъй като от значение е не вписаният предмет на дейност на всеки един от представляваните от последния търговци, а фактически извършваната от тях стопанска дейност, както и съществуването на взаимен техен интерес от същата, като свързани лица..
В депозирано към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право, свързани с приложението на чл.142 ТЗ, а именно:1.„Обвързан ли е решаващият съд от посочения при регистрацията на търговеца в Търговския регистър предмет на дейност, или следва да установи дали фактически извършената дейност е конкурентна такава?”; 2. „Следва ли управителят на търговско дружество изрично писмено да уведоми търговското дружество, чийто управител се явява, че ще участва в дружество с конкурентен предмет на дейност, или че последното ще започне да извършва така дейност, или е достатъчно да уведоми само някои от съдружниците за това?”;3.” Коя дейност е конкурентна и е против интересите на търговското дружество?”; 4.” Дали е налице конкурентна дейност, тогава, когато дейността е извършвана с контрагенти на увреденото дружество, или дори когато конкурентната дейност е извършвана със самота увредено дружество, но е видно, че конкурентното дружество реализира приходи само и единствено чрез сделки с увреденото дружество?, както и на процесуалноправния въпрос за служебното събиране на доказателства, когато съществуват оплаквания и от двете страни по делото относно възприетия от първата инстанция начин на формиране на вредите.
Поддържано по отношение на всички формулирани въпроси на материалното право селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е аргументирано с наличие на „оскъдна” задължителна и трайна съдебна практика, което ”може да бъде приравнено на липса на съдебна практика” и необходимостта от такава предвид съвременните икономически отношения и търговски оборот, поставящи „ все повече въпроси, свързани с отговорността на управителя на търговското дружество за извършване на конкурентна дейност”. Останалите основания за селекция по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК са мотивирани с постановяване на обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС, първото – със задължителната, обективирана в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ІІ т.о. на ВКС: № 111 от 13.07.2010 год., по т.д.№ 935/2009 год. на ІІ т.о. и № 30 от 10.09.2010 год., по т.д.№ 320/2009 год., а второто – с казуалната, израз на която е решение № 252 от 06.12.1996 год., по ф.д.№ 127/95 год. на V г.о..
По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателят поддържа наличие на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поради „даденото му от Варненския апелативен съд разрешение в несъответствие със задължителната практика – т. 3 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване и евентуално по основателността на въведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр.с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на обстоен и самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото е приел, че въпреки регистрирания в Търговския регистър сходен предмет на дейност на двете търговски дружества – [фирма] и [фирма], чиито управител е бил ответникът, то обстоятелството, че през процесния период от време фактически извършваната от тях, като търговци, дейност е коренно различна и насочена към осъществяване на сделки от взаимен техен интерес, в качеството им на свързани лица, изключва да са налице предпоставките на чл.142, ал.1, т.1, във вр. с ал.2 ТЗ, за да бъде ангажирана и отговорността на последния за вреди от неизпълнение на задължението му за въздържане от конкурентна дейност. При приетата недоказаност на основанието за ангажиране специфичната деликтна отговорност на управителя на ищцовото търговско дружество за нанесени на същото имуществени вреди, Варненският апелативен съд е счел, че въпросът за размера и методиката на оценяването им, като хипотетичен при отсъствие на конкурентна дейност, не следва да бъде обсъждан.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че само първият от поставените материалноправни въпроси, като релевантен към крайния правен резултат по делото попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователни по отношение на същия са въведените от касатора критерии по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Първото от цитираните в тази вр. решения на ВКС,ТК № 111/ 113.07.2010 год., по т.д.№ 935/2009 год. е постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК и съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се явява задължителна за съдилищата в страната, практика, поради което ако разрешеният в обжалвания съдебен акт правен въпрос от значение за изхода на делото е в противоречие с него, то наистина селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК би било приложимо.
Разглежданият случай, обаче, не попада в сочената хипотеза, тъй като с последното е прието, че отговорността чл.142 ТЗ е специален вид деликатна отговорност, при която размерът на обезщетението се определя по общото правило на чл.51, ал.1 ЗЗД, т.е. разрешеният правен въпрос касае единствено начина на определяне обема на вредите, подлежащи на обезщетяване, на основание чл.142, ал.3 ТЗ, а изрично в обжалваното въззивно решение на Варненския апелативен съд въпросът за размера на обезщетението и начина на неговото определяне, поради липса на доказателства ответникът, в качеството си на управител на дружеството, да е нанесъл вреди – пряка и непосредствена последица от извършвана от него конкурентна дейност по смисъла на чл.142, ал.1, във вр. с ал.2 ТЗ, е възприет за ирелевантен за спора и не е бил обсъждан.
Второто цитирано решение № 30 от 10.09.2010 год., по т.д.№ 320/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, също задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, е въобще неотносимо. Разрешеният със същото правен въпрос е свързан с приложението на чл.155, т.1 ТЗ и със смисъла, който законодателят е вложил в съдържанието на понятието „важни причини”, като основание за прекратяване на търговско дружество, какъвто не е бил предмет на обсъждане от Варненския апелативен съд.
Що се отнася до противоречието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, на което касаторът се позовава, то също е останало недоказано в процеса. Приложеното в тази вр. решение на ВКС № Ф-252 от 06.12.1995 год., по ф.д.№ 127/95 год. на V г.о., постановено по реда на отменения ГПК, не би могло да го обоснове, доколкото различният правен резултат по съпоставяните дела произтича от различните факти и обстоятелства, но не и от различно приложение на закона- чл.142, ал.3, във вр. с ал.1 и 2 ТЗ. Това е така, защото видно от решаващите мотиви на състава на V г.о. на ВКС в него предмет на обсъждане е била единствено регистрираната в Търговския регистър от двете търговски дружества търговска дейност, която те и фактически са извършвали, като търговци. Отделно от това следва да се вземе предвид и обстоятелството, че с визирания съдебен акт на V г.о. на ВКС не е бил разрешен и напълно идентичен с формулирания от касатора материалноправен въпрос, приет за значим за изхода на делото.
Недоказано е и въведеното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, което аргументирано единствено с необходимост от „обогатяване на съдебната практика”, не отговаря на задължителните указания в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото, поради което съставът на касационната инстанция не е задължен подробно да го обсъжда.
Останалите формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не обосновават приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради следното:
Първият от тях, дори и да е значим за правото въпрос, няма обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд в конкретния правен спор, предвид приетата липса на конкурентна по своя характер дейност на двете търговски дружества и съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС не може да обоснове наличието на общата предпоставка за достъп до касация.
Останалите заявени от касатора въпроси са фактически и се решават за всеки отделен случай, съобразно фактите и обстоятелствата по конкретния правен спор. Поради това и те нямат характер на въпроси по прилагането на материалния закон по см. на чл.280, ал.1 ГПК, решаването на които би могло да е в противоречие със задължителната практика на ВКС , или с трайно установената съдебна практика, респ. от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С оглед решаващата правна воля на съда в обжалвания съдебен акт, обусловила приетата неоснователност на предявения иск, несъмнено ирелевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК е и процесуалноправният въпрос, свързан със служебното събиране на доказателства от въззивния съд при въведено от двете страни по спора оплакване за начина на формиране размера на вредата.
Изложеното позволява да се обобщи, че искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде оставено без уважение.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, които с оглед изхода на делото в настоящото производство и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на 2 340 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение на адв.М.Д., съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № 239388 от 20.01.2014 год., обстоятелство, което според т.1 на ТР№ 6/ 06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС е достатъчно, за да се приеме за доказано реалното им извършване.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 302/ 07.11.2013 год., по възз.т.д.№ 615/ 2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на М. К. К. сумата 2340лв./ две хиляди триста и четиридесет лева/ деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.