4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1277
София, 18.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3425 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя М. И. П., чрез процесуалния му представител адв. И. Б., против въззивното решение № 70 от 18 февруари 2014 г., постановено по в.гр.д. № 43 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2014 г., с което е потвърдено решение № 899 от 27 ноември 2013 г., постановено по гр.д. № 4873 по описа на районния съд в гр. Пазарджик за 2012 г. в частта му за осъждането на дружеството да заплати на В. С. Д. от [населено място] на основание чл. 200 КТ 4000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие настъпила на 16 юни 2012 г. трудова злополука, ведно с лихвата от същата дата.
В касационната жалба се поддържа недопустимост на въззивното решение като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Поддържа се, че за пътнотранспортното произшествие е виновен само ищецът, а чл. 342, ал. 1 НК въвеждал като престъпен състав нарушаването на правилата за движение, което престъпление е умишлено, а оттам следва да се приложи правилото на чл. 201, ал. 1 КТ. Касаторът намира, че е налице основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изрично се поддържа искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и се представя решение на ВКС, постановено в процедурата по чл. 290 ГПК.
Ответникът В. С. Д. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Ж. Х., в отговор оспорва основателността на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема за доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 КТ – трудовоправна връзка между страните към момента на злополуката, призната по съответния ред за трудова, настъпила временна неработоспособност и причинени неимуществени вреди. Сочи се, че вината за настъпилото пътнотранспортно произшествие не е оспорена от ищеца нито в първата, нито във втората инстанция (произшествието е настъпило като следствие от несъобразена скорост на управлявания от ищеца тежкотоварен автомобил), но отговорността на работодателя е обективна и безвиновна. Неправомерното поведение на ищеца, действал при условията на груба небрежност, е счетено за даващо основание за осъществено съпричиняване на вредите. Заключено е, че вината на ищеца за настъпването на пътнотранспортното произшествие представлява груба небрежност, а осъщественото от него деяние е неумишлено, като по делото не са представени доказателства, установяващи по несъмнен начин, че настъпилите за ищеца травматични увреждания са причинени в резултат на деяние, извършено от него умишлено.
К. съд приема, че не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо по посочените от касатора в тази връзка доводи, а поставеният правен въпрос следва ли производството по делото да бъде спряно, когато в същия съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, не обосновава допускане на касационното обжалване.
На първо място касаторът поддържа недопустимост на обжалваното решение във връзка с прилагане на правилото на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – твърди се, че вина за настъпилото пътнотранспортно произшествие носи единствено и само ищецът, като в подкрепа на тезата си касаторът е заявил искане за спиране на производството до постановяването на присъда по нохд № 209/2013 г. по описа на районния съд в [населено място], по което ищецът е подсъдим за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „а”, вр. чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съдът спира производството по делото когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. По искането на касатора първата инстанция приема с протоколно определение, че то следва да се остави без уважение, тъй като наличието на наказателно производство по посочените текстове срещу ищеца, с оглед предмета на гражданския спор (трудова злополука), не е с преюдициално значение за изхода на делото. По същия въпрос въззивният съд със свое протоколно определение приема, че престъплението, за което е обвинен ищецът, е извършвано по непредпазливост и отговорността на работодателя в този случай не може да се изключи, и поради това изходът на наказателното производство не се явява преюдициален за гражданския спор. К. съд следва да отбележи, че правилото на чл. 201, ал. 1 КТ, каквото е възражението на касатора, изключва работодателската отговорност при умишлено причиняване от страна на работника или служителя на увреждането при трудовата злополука, макар това увреждане на здравето да е станало във връзка или по повод на извършваната работа. Подобно действие при увреждането изключва наличието на трудова злополука, а оттам отпада и задължението на работодателя да обезщети съответните вреди. Дали работникът в конкретния случай умишлено е причинил пътнотранспортното произшествие (и то извън рамките на конкретния законов текст, предвиждащ непредпазливост като форма на вината за престъплението по повдигнатото обвинение) е различен въпрос от въпроса за умишленото причиняване на съответното увреждане на здравето, изключващо работодателската отговорност. Предвид посочените съображения, нито въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение (в този смисъл решение № 450 по гр.д. № 616/2009 г., І г.о.), налагащо връщането на делото за спиране на производството пред него, нито пък касационният съд в настоящия етап на производството следва да приеме, че е налице отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, поради наличието на преюдициалност на друг спор. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че от служебната справка се изяснява, че съответното наказателно дело е приключено, присъдата е влязла в сила, като съдът е приел пътнотранспортното произшествие за осъществено по непредпазливост.
Предвид посочените по-горе обстоятелства е явно, че поставеният изричен правен въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване, доколкото отговорът му принципно е положителен, но само в случай, че в действителност решението по другото дело ще има значение за правилното решаване на спора. Такъв е случаят, разгледан от касационния съд в представеното решение № 116 по гр.д. № 745/2012 г., ІV г.о. Прието е, че когато фактическият състав, обуславящ отговорността за вреди, включва вредата да е настъпила в резултат на престъпление, установено по надлежния ред, искането за спиране на гражданското дело до установяване на престъплението е основателно, тъй като изходът на гражданския спор е в зависимост от изхода на наказателното дело. В настоящия спор претенцията за заплащане на обезвреда за настъпили в резултат на трудова злополука, установена по съответния ред като такава, вреди, не включва като елемент от фактическия състав вредата да е настъпила в резултат на престъпление (както например е по чл. 203, ал. 2, пр. второ КТ), поради което даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на обвързваща съдебна практика.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 70 от 18 февруари 2014 г., постановено по в.гр.д. № 43 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: