5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 664
С., 12.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ търговско отделение, в закрито заседание на девети август две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
ч.т.дело № 545/2011 година
Производство по реда на чл. 274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на О. Т. Т., С. С. Й. и Й. П. Г. срещу определение № 201 от 01.07.2011 г. по ч.гр.д.№ 2243/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено на Софийски градски съд за произнасяне по заявеното от ищците по него ново искане по чл.389 ГПК.
В частната жалба е въведено оплакване за постановяване на въззивното определение в нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му като неправилно.
Срещу въззивното определение е подадена частна жалба и от Д. Е. и А. А. М. чрез процесуалния им представител адв. М. Т. Б., в която се поддържа, че въззивният съд неправилно е процедирал, като е прекратил производството пред него, вместо временно да препрати преписката на първоинстанционния съд за произнасяне по заявеното от тях ново искане по чл.389 ГПК или да изготви копие от съдебното дело.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на частните жалбоподатели, приема следното:
Частната жалба на О. Т. Т., С. С. Й. и Й. П. Г. е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е и основателна.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд, сезиран с частна жалба срещу постановеното по реда на чл.389 ГПК определение на Софийски градски съд от 30.05.2011 г. по т.д.№ 103/2011 г. е приел, че производството пред него е преждевременно образувано, тъй като ищците по висящото пред Софийски градски съд дело са подали молба, съдържаща ново искане по чл.389, ал.1 ГПК, по което първоинстанционният съд дължи произнасяне в деня на нейното постъпване – чл.395, ал.2 ГПК.
Определението е неправилно.
Изводът на въззивния, че производството по частната жалба на настоящите жалбоподатели е преждевременно образувано е направен в противоречие с константната съдебна практика. Последователно е поддържаното с нея становище, че преждевременно образувано по жалба (частна, въззивна или касационна) е това производство, в което произнасянето по съществото й е обусловено от извършването на процесуални действия, които долустоящият съд е пропуснал да стори преди да я администрира, напр. прилагане на доказателства за редовното й подаване, провеждане на производство по отстраняване на очевидна фактическа грешка или допълване на съдебния акт, комплектоване на насрещните жалби за съвместното им разглеждане, както и произнасяне по въпрос, който има характера на преюдициален, напр. възстановяване на срок. Т.е. във всички посочени случаи сезираният съд дължи произнасяне само след отстраняване на съществуващите процесуални пречки за това.
Разглежданият случай не е такъв. Подаването на поредна молба по чл.389 ГПК за налагане на нови обезпечителни мерки наред с допуснатите вече с атакуваното пред въззивния съд определение, не съставлява процесуална пречка за разглеждане по същество на редовно подадената срещу него частна жалба, нито обуславя връзка на обусловеност между тях. Тъкмо обратното, произнасянето от въззивния съд по допустимостта на иска и на вероятната му основателност като основни предпоставки за допускане на поредните обезпечителни мерки ще е задължително по силата на чл.278, ал.3 ГПК за долустоящия съд, което предпоставя и задължението на въззивния съд да се произнесе по съществото на частната жалба в същия ден и едва след това да препрати делото на Софийски градски съд, с което изискването на чл.395, ал.2 ГПК би било спазено.
По изложените съображения настоящият състав приема, че обжалваното определение е неправилно, поради което ще следва да бъде отменено и на основание чл. 278, ал. 2 ГПК ВКС ще се произнесе по съществото на частната жалба.
С атакуваното с нея определение от 30.05.2011 г. по т.д.№ 103/2011 г. на Софийски градски съд е допуснато обезпечение на предявените от Д. Е. и А. А. М. в качеството им на акционери в [фирма] [населено място] искове срещу настоящите жалбоподатели, първият в качеството му на изпълнителен директор и член на съвета на директорите на дружеството, вторият в качеството му на изпълнителен директор и председател на УС на [фирма] [населено място] и третият в качеството му на председател на УС на [фирма] [населено място] за солидарното им осъждане да заплатят сумата 90 000 лв., представляваща обезщетение за част от вредите, причинени на управляваните от тях дружества в общ размер 324 506 000 лв., чрез налагане на обезпечителна мярка „временно отстраняване” от заеманите от тях длъжности до приключване на производството по делото.
Обжалваното определение е второ поред, постановено по нова молба на Д. Е. след отмяна с влязло в сила определение № 624 от 07.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 1027/2011 г. на Софийски апелативен съд на определението, с което е допуснато обезпечение на предявените срещу настоящите жалбоподатели искове чрез налагане на същата обезпечителна мярка.
За да отмени допуснатото с определение от 10.03.2011 г. обезпечение на предявените от Д. Е. и А. А. М. искове, предмет на т.д.№ 103/2011 г. на СГС, въззивният съд е приел, че същите следва да се субсумират под нормата на чл.240а ТЗ, но процесуално допустим е единствено иска им срещу изпълнителния директор на [фирма], в което дружество със статут на холдинг ищците притежават повече от 10 на сто от капитала и поради това разполагащи с правото да реализират от името и за сметка на акционерното дружество отговорността на ответника О. Т. Т. за вредите, причинени му в качеството на управител. Извън предметния обхват на нормата на чл.240а ТЗ според въззивния съд е отговорността за вреди, причинени на дружеството от други правни субекти извън посочените в разпоредбата, а доколкото макар и със статут на дъщерни дружества на холдинговото дружество, [фирма] и [фирма] са самостоятелни и независими от него юридически лица, членовете на управителните им органи не са такива и на [фирма], от което е направен извод, че този ред за ангажиране отговорността на останалите двама ответници е неприложим. В заключение е направен извод, че като са предявили срещу С. С. Й. и Й. П. Г. искове за вреди в това им качество и при липса на твърдения, че са кредитори на [фирма], за да разполагат с иска по чл.134 ЗЗД, ищците са реализирали чужди права, което е недопустимо съобразно разпоредбата на чл.26, ал.2 ГПК.
По отношение на наложената обезпечителна мярка по допустимия срещу О. Т. Т. иск са изложени съображения, че същата не е адекватна спрямо търсеното с иска парично обезщетение, като извън това е изтъкнато, че отстраняването му от длъжност е от изключителната компетентност на ОСА – чл.221, т.4 ТЗ, а игнорирането на решението му по пътя на обезпечителното производство означава принудителното налагане на волята на един от акционерите над тази на останалите и по същество съставлява акт на административна принуда, която е допустима само в изрично предвидените от закона случаи, какъвто не е разглежданият. Освен това тази мярка би засегнала дейността на дружеството, което би останало без законен представител до определянето на нов по реда на чл.39, ал.2 от устава на [фирма], каквато очевидно не е целта, която според въззивния съд се преследва с предвиденото в закона обезпечително производство.
Определението за допускане на обезпечение на посочените искове чрез повторното налагане на същата обезпечителна мярка е незаконосъобразно.
Съгласно чл.278, ал.3 ГПК, постановеното определение по частната жалба е задължително за по-долния съд. Вярно е, че няма пречки страната отново да поиска допускане на обезпечение на иска, включително и с посочване на същите обезпечителни мерки, но за да е основателна, тя следва е обоснована с промени в предпоставките по чл.391 ГПК, които могат да преодолеят задължителната сила на определението по чл.278 ГПК поради факта, че са настъпили след постановяването му.
Настоящият състав приема, че такива промени не са настъпили в разглеждания случай. В съобразителната част на обжалваното определение е прието, че представените нови писмени доказателства и данни по делото доказват вероятната основателност на исковете. Следователно промените, на които първоинстанционният съд се е позовал, не могат да се свържат нито с отпадане на процесуалната недопустимост на два от субективно съединените искове, нито с адекватността на отречената от въззивния съд обезпечителна мярка „временно отстраняване от длъжност”. Изложеното дава основание да се приеме, че задължителната сила на въззивното определение не е била преодоляна от изтъкнатите от долустоящия съд промени, което налага определението му, с което е уважена повторната молба на Д. Е. по чл.389 ГПК да бъде отменено като незаконосъобразно, а вместо него постановено друго, с което молбата му се остави без уважение.
При този резултат по частната жалба на ответниците в първоинстанционното производство, настоящият състав не дължи произнасяне по частната жалба на ищците по него.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯВА определение № 201 от 01.07.2011 г. по ч.гр.д.№ 2243/2011 г. на Софийски апелативен съд, както и определение от 30.05.2011 г. по т.д.№ 103/2011 г. на Софийски градски съд, постановено на основание чл.389 ГПК по молба на Д. Е., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Д. Е. за допускане на обезпечение на предявените от него и от А. А. М. в качеството им на акционери в [фирма] активно и пасивно субективно съединени искове срещу О. Т. Т. – в качеството му на изпълнителен директор и член на съвета на директорите на дружеството, С. С. Й. – в качеството му на изпълнителен директор и председател на УС на [фирма] [населено място] и срещу Й. П. Г. – в качеството му на председател на УС на [фирма] [населено място] за солидарното им осъждане да заплатят сумата 90 000 лв., представляваща обезщетение за част от вредите, причинени на управляваните от тях дружества в общ размер 324 506 000 лв., чрез налагане на обезпечителна мярка „временно отстраняване” от заеманите от ответниците длъжности до приключване на производството по делото.
ОБЕЗСИЛВА обезпечителната заповед, издадена въз основа на определението от 30.05.2011 г. по т.д.№ 103/2011 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: