2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 665
София, 25.11.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 554/2010 година.
Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
С. С. И. от[населено място] е подал частна жалба срещу определение на Софийския градски съд по гр. д. № 9528/2010 г., с което е оставена без уважение частната жалба на И. срещу определение на Софийския районен съд по гр. д. № 30567/2010 год.. С това определение е прекратено производството по иска на И. срещу [фирма],[населено място] да се признае за установено, че ответното дружество му дължи ежемесечно допълнително трудово възнаграждение в размер на 30% върху основното му трудово възнаграждение. Към жалбата е приложено изложение на касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на така предявеният установителен иск, като е приел, че предмет на иска е претенция за заплащане на допълнително трудово възнаграждение /рехабилитация/ съгласно чл. 13 и чл. 14 от Наредбата за трудоустрояване, която следва да се предяви с осъдителен иск.
В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК жалбоподателят посочва като основание за допускане на частно касационно обжалване, произнасянето на въззивния съд по въпроса към кой момент се преценява допустимостта на иска с оглед възможността за изменение на установителния иск в осъдителен в хода на производството, и по въпроса дали конкретният спор може да се разреши само чрез установяване на правото.
Приложените по делото решения на отделни съдебни състави и тълкувателно решение на ВС от 1955 год. не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй-като не удостоверяват противоречива практика по горепосочените въпроси или противоречие на определението на въззивния съд със задължителна съдебна практика на ВКС. Не е налице и третото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – произнаясеното на въззивния съд да касае точното прилагане на закона и развитието на правото. Независимо от фактическото естество на конкретния спор – претенция на ищеца за заплащане на допълнително месечно възнаграждение като трудоустроен работник с трайно намалена трудоспособност, както е предвидено в чл. 13 от Наредбата за трудоустрояване, поставените въпроси са процесуалноправни, т. е. не са обвързани от обстоятелството, че спорът произтича от трудови правоотношения и динамиката на тези правоотношения изисква развитие на правото, каквото има предвид чл. 280, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е приложил точно закона, като е преценявал допустимостта на иска, за която следи служебно, с оглед на основанието и петитума на исковата молба. Няма законово разпореждане за момента, към който следва да се направи тази преценка и конкретно, че това е приключването на съдебното производство в първата инстанция, както се твърди в изложението на жалбоподателя. Правилна е и преценката, че не е налице правен интерес от така предявеният установителен иск, тъй-като петитумът фактически възпроизвежда едно нормативно предвидено право на трудоустроения работник. Претенцията на ищеца се основава на закона, но по същността си представлява парично вземане, което следва да бъде изискуемо и ликвидно. Такава конкретизация на паричното вземане не е направена, което обуславя недопустимостта на иска.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждане на частната жалба от касационния съд, поради което и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА разглеждане на частната касационна жалба на С. И. от[населено място] срещу определение от 25. 8. 2010 г. по гр. д. № 9528/2010 г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: