4
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 665
София, 30.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на седми май през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Тотка Калчева
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 2749 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 1071 от 09.06.2014 год. по гр.д.№ 1229/2014 год. та Пловдивския окръжен съд с което е потвърдено Решение № 376 от 28.01.2014 год. по гр.д.№ 6979/2013 Пловдивския районен съд.
С това решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД са сумата 12828.82 лв., като недоказан.
Претенцията, предмет на спора по настоящето дело е заявена като остатъчна неустойка. Между същите страни е имало предходен съдебен спор, приключил с влязло в сила решение. По него [фирма] по реда на чл.422 ГПК е установявал съществуването на вземане към [фирма] в размер на 7058.80 лв., произтичащо от договор за изработка за което вземане по реда на чл.410 ГПК се е снабдил със заповед за изпълнение. В това производство [фирма] е направил възражение за прихващане с дължими от [фирма] суми за неустойка. Съдът е счел, че искането за прихващане е допустимо и основателно, разгледал го е, счел е, че заявеното за прихващане вземане надвишава вземането по заповедта по чл.410 ГПК, поради което е отхвърлил установителния иск, като погасен чрез прихващане. Претенцията си по настоящето дело, представляваща разликата между цялото предявено за прихващане вземане и компенсираната част от него. Ищецът-касатор [фирма] обосновава тезата си с това, че при този предходен спор е създадена сила на присъдено нещо досежно основателността на вземането му над сумата по компенсацията и до пълния размер на вземането.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, поради това, че ищецът не е доказал размера на претенцията си, считайки, че сила на пресъдено нещо по основателността на вземането за неустойка не е създадена.
За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че искът е допустим, но неоснователен, поради това, че силата на пресъдено нещо, формирана с решението по предходното дело, обхваща само прихванатата част от вземането. Оттук и задължението на ищеца да ангажира доказателства относно основателността и размера на вземането си, което той не е сторил.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът подържа становището, че по отношение последиците от уваженото възражение за прихващане и по конкретно – за некомпенсираната разлика, ПОС се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС практиката на ВКС. Подържа и евентуалното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – произнасяне от ВКС по тълкуването на чл.298 ал.4 ГПК и по-конкретно по въпроса дали с със решението по спор в който е уважено възражение за прихващане е създадена сила на пресъдено нещо досежно основателността на вземането му над сумата над компенсацията и до пълния размер на вземането.
Настоящият съдебен състав счита, че нито едното от посочените основания не е налице, поради следното:
Нито едно от съдебните решения, формиращи задължителна практика, на които касаторът се позовава, не съдържа произнасяне по правен въпрос досежно разликата над компенсираната част на заявеното за прихващане вземане и по-конкретно – формиране на СПН досежно нейната основателност.
Не е налице и основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК поради следното:
Преди всичко липсва спор в правната доктрина и съдебната практика, че може да бъде заявено за прихващане и вземане, което е погасено по давност и ако заинтересованата страна не се позове на нея, компенсационният ефект да настъпи валидно. В този случай, становището, че за дължимостта на остатъка е създадена СПН и той не може да бъде пререшаван, не може да бъде споделено.
Съдържа вътрешно противоречие тезата и за създаване на СПН досежно остатъка, защото в този случай би се приело, че това вземане е било предмет на предходния спор и в този случай върху него би се простряла забраната на чл.299 ГПК и повторният иск за този остатък би бил недопустим.
Съгласно чл.298 ал.4 ГПК решението влиза в сила и относно разрешеното с него възражение за прихващане. Както неколкократно бе посочено, тезата на касатора всъщност се свежда до частични обективни предели на силата на присъдено нещо. Разбирането му е, че с произнасянето по възражението по предходното дело, съдът е създал СПН относно основателността на цялото вземане по него, но е преклудирано само за компенсираната сума.
Разбирането на съдебния състав е, че спорът се развива в съотношение главно-евентуално вземане (евентуално е това, което е заявено за прихващане). В случай, че първоначалното вземане е основателно, съдът пристъпва към преценка на евентуалното и при основателност и на насрещното вземане, постановява прихващане. Тази обусловеност на евентуалното вземане не е само по отношение основателността, а и по отношение размера на главното такова. Това е така, тъй като релевантен и оттук ликвиден е такъв размер на насрещното вземане, който до размера на първоначалния. Дори насрещното вземане да е по-голямо от първоначалното, над неговия размер то няма самостоятелно съществуване в рамките на процеса в който е предявено тъй като то е единствено средство на защита срещу иска. Или, предявеното насрещно вземане, е правно релевантно само до размера на първоначално заявеното.
Липсва логика в становището, че предявеното насрещно вземане във всички случаи е цялото съществуващо вземане на ответника дори и то да надвишава по размер на първоначалното и за основателността на надвишаващата част също се създава сила на присъдено нещо при условие, че тя не служи за защита срещу иска и липсва основание за създаване на ликвидност (установяване по основание и размер). Още по-малко – частична ликвидност, ако такава правна фигура е възможна – установяване само по основание.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация [фирма] е поискал присъждането на разноски, но доказателства за сторени такива не са представени, поради което искането ще следва да бъде оставено без уважение.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение № 1071 от 09.06.2014 год. по гр.д.№ 1229/2014 год. та Пловдивския окръжен съд.
ОСТАВЯ без уважение искането на [фирма] за присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.