5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 672
С., 05.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.05.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 879/2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 459 от 24.03.2011 год., по в.гр.д.№ 25/2011 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Асеновградския районен съд № 482/ 08.11.2010 год., по гр.д.№ 1224/2010 год. е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 16 840 лв., като внесена без основание с приходно касови ордери № 329 и № 330 от 01.04.2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба -28.04.2010 год., до окончателното погасяване на главницата, като неоснователен и в полза на последния са присъдени направените от него деловодни разноски в общ размер от 337.00 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон – чл.6, чл.7 и чл.10 от ЗСч. и на съществените процесуални правила, последните касаещи преценката на събрания по делото доказателствен материал – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В подробните си съображения, изложени в обстоятелствената част на касационната жалба, жалбоподателят изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че квитанциите от ПКО не са годен първичен счетоводен документ по см. на чл.6, ал.1 ЗСч., предвид липсата на минимално необходимите реквизити по чл.7 ЗСч., без да отчете приходния касов ордер в неговата цялост и начина на анулиране на същия, който не се изчерпва с простото задраскване на вписания в него текст от страната, в която той се намира.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е едновременно обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Позовавайки се отново на въведените с касационната жалба доводи за процесуална и материална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, касаторът поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение по значимите за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, свързани- първият, с възложената доказателствена тежест в процеса по предявен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД в хипотезата на дадено нещо при начална липса на основание, а вторият – с установената форма и процедура за анулиране на счетоводна операция, по която са получени пари от правен субект, различен от анулиращия я, е съответно в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие е цитирано и приложено решение на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК № 261 от 31.03.2011 год., по гр.д.№ 5305/2008 год..
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса и срещи подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл. 280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения главен иск, основан на чл.55, ал.1 ЗЗД в неговия първи фактически състав и обусловения от същия акцесорен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че съобразно въведената доказателствена тежест ищецът не е установил, при условията на пълно и главно доказване в процеса, твърдяния от него факт на плащане на сумата от 16 840 лв. чрез внасянето и в касата на ответника с ПКО № 329 и № 330, двата от 01.04.2010 год..
Изложени са съображения, че квитанциите към процесните приходни касови ордери нямат правната характеристика на първичен счетоводен документ по см. на чл.6, ал.1ЗСч., поради което при констатираното от в.л. по допусната съдебно-счетоводна експертиза, че същите са анулирани от ответника в деня на тяхното издаване, като не са били включени в осъществените на сочената дата продажби, нито са заведени в касовата книга на ответника или в книгата за дневните финансови отчети, водени за процесния период, сами по себе си същите не могат да обосноват предоставяне на сочените парични средства в патримониума на ответното ТД, преди възникване на някакво правоотношение между страните.
Според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, допълнителен аргумент в подкрепа на приетата за установена фактическа обстановка е както липсата на констатирано от в.л. в неоспореното му от страните заключение, нередовно и в нарушение на ЗСч. водене счетоводството на ответника, така и съдържащо се изрично волеизявление на ищеца, материализирано в подписаните между страните приемно- предавателни протоколи от 20. 05.2009 год., имащо правната характеристика на извънсъдебно признание, че след връщане на лизингувано имущество, предмет на сключен след посочената в ПКО дата договор за оперативен лизинг на МПС, няма никакви финансови и имуществени претенции към лизингодателя – [фирма].
Следователно от решаващите мотиви на въззивния съд се налага извод, че поставения от касатора процесуалноправен въпрос е релевантен за крайния изход на делото, поради което попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК , с което общото основание за допускане на касационно обжалване е доказано.
По отношение на същия не е налице допълнителната процесуална предпоставка – визирания критерии за селекция, поради което касационната жалба не може да бъде допусната разглеждане по същество на въведените касационни основания.
С цитираното и приложено в тази вр. с касационната жалба решение на състав на ІІІ г.о. на ВКС е разрешен въпроса за доказателствената тежест в производството по предявен осъдителен иск по чл.225, ал.1 КТ, какъвто не е разгледаният от ПОС главен иск.
Или, съобразно разясненията н т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСТК на ВКС, според които въпросът се разрешава противоречиво в съдебната практика, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия този въпрос, свързан с приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на съдилищата, дават основание да се приеме, че визираното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК в случая е неприложимо.
Единствено за прецизност на настоящето изложение е необходимо да се посочи, че по поставения от касатора въпрос на процесуалното право, свързан с доказателствената тежест по иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД , в хипотезата на дадено нещо без основание, е налице задължителна съдебна практика- ППВС № 1/79 год. и решение на ІV-то г.о на ВКС, постановено по реда на чл.290и сл. ГПК- № 556 от 13. 07. 2010 год., по гр.д.№ 46/2009 год..
Според същата, в тежест на ищеца законодателят е възложил да установи факта на плащане, а на ответника-наличието на основание за получаване на даденото и с тази съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил.
Що се касае до поставения въпрос на материалното право, то той макар и важен правен въпрос, относим към предмета на делото, доколкото няма самостоятелно обуславящо значение за крайния изход на спора, обоснован и с изрично извънсъдебно признание на ищеца за отсъствие на” финансови и имуществени претенции” към ответника, не обосновава приложното поле на касационното обжалване.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че по отношение на същия, дори и да се възприеме изразеното от жалбоподателя разбиране, че попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, не е осъществено поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия текст на разпоредбата, която го въвежда, така визираният критерий за селекция се явява бланкетен и с оглед задължителните за съдилищата постановки в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС не следва да бъде обсъждан.
Водим от изложените съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 459 от 24.03.2011 год., по в.гр.д.№ 25/2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: