7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
София, 10.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.03.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 602 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 32 от 25.01.2011 год., по т. д.№ 1120/2010 год. Пловдивският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 2 от 07.07.2010 год., по т. д. № 372/ 2008 год., в частта, с която е осъдено ТД [фирма], [населено място], обл.Стара З. да заплати на ТД [фирма] сумата 1340 лв., частичен иск от общата сума от 29 905.81 лв., представляваща дължимо обезщетение за причинени вреди, под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в неполучена печалба в резултат на неизпълнение на договор № 8696/17.04.2008 год., за периода 29.05.2008 год.-13.08.2008 год., както и в частта за сумата 28 660 лв., частичен иск от общата сума 676 000.68 лв., неполучена печалба по същия договор за периода 13. 08. 2008 год.- 17.04.2013 год. и за деловодните разноски и вместо него при условията на чл.271, ал.1 ГПК е отхвърлил като неоснователни така предявените от ТД [фирма] срещу ТД [фирма], частични искове до размера на претендираните суми.
В останалата част, с която е отхвърлен, като неоснователен, предявения от ТД [фирма] срещу ТД [фирма] първоначален иск по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД за заплащане на сумата 200 400 лв., като част от общо дължимите 2 004 325.06 лв., представляваща претърпяна, в резултат на виновно договорно неизпълнение имуществена вреда, както и в частта, с която са уважени предявените насрещни искови претенции по чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 258 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД и е осъдено ТД [фирма] да заплати на ТД [фирма] сумите: 400 644.48 лв., ведно със законната лихва от 21.08.2008 год., до окончателното и изплащане, представляваща неплатени възнаграждения по договор № 6499/12. 07. 2004год. и по договор 8696/17.04.2008 год., съобразно конкретизираните в диспозитива фактури и 12 717.65 лв.- общо обезщетение за забавено плащане на тези парични задължения, първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд е оставено в сила.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на [фирма]:
Тя касае частта на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърден съдебния акт на първоинстанционния съд за отхвърляне на частичната искова претенция на първоначалния ищец, основана на чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД и са уважени предявените в обективно кумулативно съединяване срещу последния насрещни искове по чл.266, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД до размера на присъдените суми.
К. въвежда оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, като твърди,че събраните по делото доказателства са преценени от решаващата инстанция в нарушение на съществените съдопроизводствени правила, поради което изградените правни и фактически изводи относно приетата от възложителя работа по см. на чл.264 ЗЗД са необосновани.
Несъгласие е изразено и със законосъобразността на даденото разрешение, свързано с приложението на чл.264 ЗЗД, според което правото на възложителя да направи възражение е преклудирано с приемане на изработеното от изпълнителя, без да бъде се налага разграничаване вида на констатираните след приемане на работата недостатъци, предвид спецификата на дължимия трудов резултат.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението на жалбоподателя е, че разрешения от въззивния съд въпрос на материалното право, а именно: „Преклудира ли се правото на възложителя да предяви в един по- късен момент претенциите си за неизпълнение по отношение на приетата вече работа, при договорите за услуги, ако естеството на извършените услуги е такова, че недостатъците на са могли да бъдат открити при обикновения начин на приемане”, се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради „голямата практическа важност и изключително голямото значение за унифициране на съдебната практика.”
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Преценени решаващите мотиви на въззивния съд, в частта на съдебния акт, предмет на касационната жалба на Т.-М. ИЗТОК 2” ЕАД, дават основание да се приеме, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, който всъщност е свързан с приложението на чл.264 ЗЗД е важен и се включва в предмета на спора, но като нетоносим към крайния правен резултат по делото, не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК- главна обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е отхвърлил предявената от първоначалния ищец частична искова претенция по съображения, че установената по предвидения за това в дружеството- възложител ред, липса на черни метали, отпадъци от метали и скрап от силициева ламарина, се дължи на отсъствие на инвентаризация и строга отчетност в Т.-М. ИЗТОК 2” ЕАД, в периода на действие на процесните договори, сключени с ответното ТД, като обстоятелството, че в същия този период в охраняваните от последното обекти не са регистрирани посегателства и кражби, само по себе си изключва да са налице предвидените в закона материалноправни предпоставки за ангажиране договорната отговорност на изпълнителя за причинените на възложителя вреди от липсващите вещи, поради виновно неизпълнение на задълженията му, като съконтрахент.
Следователно въпросът дали работата е предадена на възложителя с недостатъци – скрити или явни, въобще не е бил обсъждан в контекста на поставения от касатора правен въпрос.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното са съжденията на въззивния съд относно предметния обхват на сключените договори за физическа и въоръжена охрана и за осигуряване на пропусквателен режим на обектите на ищцовото ТД, в който е прието, че не се включва пазене и охраняване на конкретно определени вещи и този извод е обоснован с предвидена в чл.28 от договорите отговорност за изпълнителя, само при извършена в охраняваните обекти на дружеството- възложител кражба или неправомерни посегателства, за каквато по делото липсват ангажирани доказателства, съобразно въведената доказателствена тежест.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което жалбоподателят Т.-М. ИЗТОК 2” ЕАД, се позовава и чиято аргументация, според задължителните за съдилищата разяснения в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не се изчерпва с възпроизвеждане на законовия му текст.
ІІ. По касационната жалба на ТД [фирма]:
Касационната жалба на касатора – ответник по първоначалния иск, е процесуално допустима и се отнася до частта на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, с което са отхвърлени заявените от същия, като насрещен ищец частични искови претенции, за заплащане на обезщетение по чл.82 ЗЗД, под формата на пропусната, поради предсрочно прекратяване на договора, основателно очаквана печалба
Оплакванията се свеждат до неправилно приложение на закона от страна на решаващия съд, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и до необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение в касационната жалба в тази насока е , че като е приел договорната връзка между страните за прекратена по тяхно общо съгласие, обективирано в подписания помежду им протокол – споразумение от 29.05.2008 год., позовавайки се на договорната клауза на чл.32 от договора, без да обсъди останалите писмени доказателства въззивният съд е постановил необоснован и в нарушение на процесуалния закон, в тази му част съдебен акт, тъй като не е взел предвид приложимия ЗОбП, предвид смесения фактически състав, от който процесното правоотношение е породено и подчинеността му на тази специална, спрямо ЗЗД, законова регламентация.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Поддържа с, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на спора въпрос на материалното право- за предпоставките, от които е обусловена основателността на иска за обезщетение за вреди, изразяващи се в пропусната полза – печалба, която изпълнителят по договор за обществена поръчка би получил от изпълнението на работата, когато вредите произтичат от преждевременното прекратяване на договора и съставлява ли предсрочното прекратяване на договора за обществена поръчка предпоставка за уважаване на такъв иск, е в противоречие с трайно установената съдебна практика. Като израз на последната са посочени: решение № 206/ 05.05.2010 год., по т.д.№ 18/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС; решение № 315 от 21.06.2010 год., по гр.д.№ 217/2010 год. на САпС; и решение № 691/14.11.2008 год., по т.д.№ 351/ 2008 год. на ВКС,ТК; решение от 06.12.2010 год., по т.д.№ 902/2009 год. на Варненския окръжен съд.
За значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК е посочен и процесуалноправен въпрос, свеждащ се до наличието на процесуална възможност Апелативният съд да възприема нова фактическа и правна обстановка, различна от твърдяната от първата инстанция, а поддържаният по отношение на същия критерий за селекция е този по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възразявайки срещу произнасянето на въззивния съд по възражението на насрещния ответник, въведено за първи път във въззивната инстанция, относно начина на преустановената договорна връзка между страните, както и на редица допуснати, според него нарушения на процесуалния закон от страна на Пловдивския апелативен съд, този касатор формулира и множество други въпроси на процесуалното право, касаещи правомощията на въззивния съд, обхвата на извършваната във въззивната инстанция проверка на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, реда за допускане и събиране на доказателства във въззивното производство.
Въпреки, формалното съответствие на касационната жалба на ТД [фирма] с изискванията на процесуалния закон за редовността и, вкл. произтичащи от разпореденото от чл.284, ал.3, т.1 ГПК задължение за мотивиране достъпа до касационен контрол, не са налице предпоставките – основна и допълнителна по чл.280, ал.1 ГПК, поради следното:
За отрече наличие на основание за ангажиране договорната отговорност на насрещния ответник за заплащане на обезщетение на изпълнителя, под формата на пропусната печалба по реда на чл.82 ЗЗД въззивният съд е приел за недоказано, при така събраните по делото доказателства и въведената доказателствена тежест, да е налице едностранно разваляне на договора за охрана, както в хипотезата на чл. 262 , ал.2 ЗЗД чрез волеизявление на възложителя, така и при условията на чл. 43, ал.4 от страна на изпълнителя, предвид договорната клауза на чл. 32 от договора, въз основа на която същите са прекратили облигационната връзка помежду си по общо съгласие, материализирано в писмена форма, надлежно подписана от оправомощените им представители.
Изложени са съображения, че доколкото правото на разваляне не може да бъде упражнено след прекратяване на договора, тъй като не е неограничено, то всички последващи едностранни волеизявления са без правни последици и не могат да породят целения с тях правен резултат- ангажиране договорната отговорност на съконтрахентите за обезвреда, поради виновно неизпълнение.
Следователно при съобразяване постановките в т.1 на ТР №1 /19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно критериите за определяне на поставения правен въпрос, като значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК – да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обуславящ за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, а чрез тях и за крайния правен резултат, следва, че нито един от поставените от касатора въпроси на материалното право, независимо дали са важни правни въпроси, не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК
Липсата на поставен значим правен въпрос, изключва необходимостта от обсъждане на поддържаната допълнителна процесуална предпоставка – някое от основанията по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Единствено в тази вр. следва да се посочи, че в съдебната практика на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК определенията на ВКС, вкл. постановени по реда на чл.288 ГПК не се включват- арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, а основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо при наличие на задължителна съдебна практика, която, както е в случая дори е цитирана от касатора, по отношение на която не е налице необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна.
Що се касае до формулираните въпроси на процесуалното право, то същите, по начина, по който са въведени фактически са оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон, които са неотносими към предпоставките за допускане на касационното оплакване и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК-арг. от чл.281, т.3 ГПК.
При този изход на спора в касационната инстанция, направените в производството по чл.288 ГПК разноски следва да останат за страните, така както са извършени от тях.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивският апелативен съд № 32 от 25.01.2011 год., по т. д.№ 1120/ 2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: