1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
гр.София, 01.06.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
любка андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 2467 описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 30.12.2014г. по гр.д.№17315/2011г., с което ГС София е уважил искове с правно основание чл.26 ЗЗД и чл.124 ГПК.
Жалбоподателят Д. Д. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, по които има противоречиво произнасяне на съдилищата и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът С. Б. С., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, по предявен от С. Б. срещу Д. Д. иск с правно основание чл.26, ал.1, изр.2 ЗЗД е признал за установено, че договор за покупко- продажба от 26.02.2003 г., сключен с нотариален акт № , том , peг.№ , дело № г. на Софийски нотариус с peг.№ на НК, с който първата е прехвърлила на втория-нейн племенник, правото на собственост върху притежаваната от нея 1/4 идеална част от недвижим имот, а именно: урегулиран поземлен имот в кв.33а по регулационния план на [населено място] заедно с построената в имота едноетажна масивна жилищна сграда с площ от 40 кв.м, състояща се от коридор, хол- стая, килер и кухня, е нищожен до размер на 1/4 от имота,и като заобикалящ закона. Със същото решение по предявен от С. Б. срещу Д. Д. срещу установителен иск по чл.124 ГПК е признато за установено, че С. Б. е собственик на 1/4 идеална част от гореописания недвижим имот: УПИ от кв.33а по рег. план на [населено място] и на 1/4 идеална част от построената върху него едноетажна масивна жилищна сграда с площ от 40 кв.м, състояща се от коридор, хол- стая, килер и кухня.
Установено е по делото, че страните са сключили договор за покупко- продажба на недвижим имот на 26.02.2003г. /1/4 идеална част от дворно място, ведно с построена върху него едноетажна жилищна сграда/ с нотариален акт № г. и непосредствено след това на същата дата- 26.02.2003 г., са сключили и предварителен договор за покупко- продажба на същия имот, представляващ по същество уговорка за обратно изкупуване на притежаваната от С. С. част от продадения по- рано имот в срок до 31.12.2003г. Прието е, че така сключеният предварителен договор е подписан от Д. К. като продавач и от С. С.- като купувач, като обстоятелството, че подписите им са положени по този начин в договора не е спорно между страните.
Съдът е изложил съображения за това, че предварителният договор като такъв е недействително- съгласно чл.209 ЗЗД, и поради това не е бил обявен за окончателен по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД с решение по гр.д.№ 3351/ 2007 г. на СГ София. Съобразно с дадените указания в отменително определение от 20.06.20143г. по гр.д.№3560/2013г. на ВКС въззивният съд е приел, че в двата процеса предварителният дагавор от 26.02.2003г. има различно значение , за различини по своя характер материални права, претендирани от С. С. и приемането му за нищожен като договор в единия процес не рефлектира върху релевантния за настоящия съдебен процес извод, че формално страните са документирали с него уговорката си за обратно изкупуване. Съдът е приел, че наличието на последваща уговорка за обратно изкупуване кореспондира и на вписаното в нотариалния акт- т.4, обстоятелство, че договорът за покупко- продажба се извършва по реда и условията на Закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищно- спестовни влогове /ЗУПГМЖСВ, в сила от 1992 г./, чийто правилник за приложение- ППЗУПГМЖСВ- чл.1, т.3 /изм. ДВ- бр.61 от 1994 г./, предвижда възможност за финансово компенсиране на правоимащите лица при придобиването на жилища, в която връзка именно е въведено и изискването на § 16, ал.1 от ПЗР на ППЗУПГМЖСВ /нов- ДВ, бр.61 от 1994 г./ „в договорите за покупко- продажба на жилища задължително да бъде вписано, че същата е извършена при условията и по реда на ЗУПГМЖСВ”. Прието е, че твърденията на ищцата-ответник по жалба се подкрят и от събраните по делото гласни доказателства и обосновават извод, че преследваната от жалбоподателя при формалното придобиване на процесния жилищен имот по – далечна цел е била получаването на финансова компенсация по Закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищно- спестовни влогове. При така установените обстоятелства съдът е счел, че атакуваният договор е нищожен като сключен при заобикаляне на закона, тъй като участниците в сделката са съзнавали, че чрез извършената сделка постигат цел, която законът не позволява.
Предвид установената нищожност на сключения между старните договор съдът е приел за установено, че собственик на посочената част от имота е С. С. и е уважил и предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за това при оспорване истинността на частен диспозитивен документ съгласно чл.193, ал.3 ГПК следва ли доказателствената тежест да е за страната, която го е представила и черпи права, съществено нарушение ли е разпределението на доказателствената тежест в нарушение на правилата, уреждащи тази материя, допустимо ли е водене на два процеса, касаещи еднакви права и едвакви страни да са прикрючили с различни решения на въззивни съдилища по основно доказателство, което определя правните изводи на съда. Поддържа, ча са налице основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Представя решение от 03.02.2012г. по гр.д.№339/2011г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че при оспорване на частен документ тежестта на доказаване е за страната, която го представя, решение от 22.01.2014г. по гр.д.№2354/2013г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че оспорването на частен документ се извършва по реда на чл.193 ГПК и при доказана неистинност се изключва, решения на въззивни съдилища, без отбелязване да са влезли в сила, поради което не следва да се преценяват при допускане на касационното обжалване.
Настоящият състав намира, че по въпросите за това при оспорване истинността на частен диспозитивен документ съгласно чл.193, ал.3 ГПК следва ли доказателствената тежест да е за страната, която го е представила и черпи права, съществено нарушение ли е разпределението на доказателствената тежест в нарушение на правилата, уреждащи тази материя не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. На същите сдът е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в представените от жалбоподателя решения. Според установената практика тежестта за доказване истиността на частен документ, т.е. на неговото авторство, е за страната, която го е представила, а верността му се преценява съвкупно с останалите доказателства по делото.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че по въпроса допустимо ли е водене на два процеса, касаещи еднакви права и едвакви страни да са прикрючили с различни решения на въззивни съдилища по основно доказателство, което определя правните изводи на съда също не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. На същият съдът е дал отговор в съответствие със задължителната практика на ВКС, изразена в постановени по реда на чл.290 ГПК решения: от 23.10.2012г. по гр.д.№515/2011г., І т.о. на ВКС, решение от 25.05.2011г. по гр.д.№12/2010г., ІІІ г.о. на ВКС и решение от 08.04.2013г. по гр.д.№96/2012г., ІІ т.о. на ВКС, в която се приема, че в разпоредбата на чл.126, ал.1 ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск. Ако предпоставките на чл.126, ал.1 ГПК са установени едва във въззивното производство, прекратяването на делото е правомощие на въззивния съд, който следва да обезсили недопустимото решение на първата инстанция – чл.126, ал.2 ГПК. С предявения иск по чл.26 ЗЗД ищцата е поискала да се установи със сила на пресъдено нищожността на сключената с ответника сделка с нот.акт №181/2003г., а с иска по чл.19, ал.3 ЗЗД е поискала да се обяви за окончателен предварителен договор от 26.02.2003г. и не е налице тъждество между предмета и вида на търсената с искове по двете дела съдебна защита. Съдът е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС, поради което този въпрос не може да обоснове наличието и на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по приложението му има установена трайна практика, която не следва да бъде променяна за да се приложи точно закона или да се постигне неговото развитие.
На ответницата по жалба не следва да се присъждат разноски пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за направени такива.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.12.2014г. по гр.д.№17315/2011г. на ГС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: