О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№702
гр. София, 23 октомври 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 18.09.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 2144/19 г., намира следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. Е. Е., подадена чрез адв. К. К., срещу въззивното решение на Апелативен съд Бургас по гр. д. № 373/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Областна дирекция на МВР – Б. искове по чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 306 063,17 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на непозволено увреждане, причинено му от служител на дирекцията с издаване на удостоверение с невярно съдържание № У-288/29.05.14 г. на ОДМВР – Б., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на главницата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 2 ГПК/ твърди недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение/ и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Излага доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Във връзка твърдяната недопустимост поддържа, че ако съдът е счел, че няма данни и твърдения кога е депозирано невярното удостоверение в деловодството на работодателя, е следвало да остави исковата молба без движение като неясна и нередовна на осн. чл. 129 ГПК /в този смисъл касаторът се позовава на р. по гр. д. № 5161/16 г. на ВКС, четвърто г. о./. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС е решен въпроса за допустимостта на писмените свидетелски показания в случая. С такъв характер, според касатора, е направеното от издалото удостоворението дл. лице върху документа за внесена държавна такса отбелязване, че на 4.06.124 г. лицето/касаторът/ е представило заповед за снемане на полицейска регистрация. В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, но без да обосновава специфичните му допълнителни предпоставки, разяснени в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, касаторът поставя въпросите: Следва ли молителят да иска ново удостоверение при сгрешено такова или издалият го орган следва да поправи сгрешеното и да го уведоми, респ. недобросъвестен ли е молител, който не е поискал и ново удостоверение? Има ли значение дали удостоверението е за лично ползване или за работа и терминът „за лично ползване” включва ли в себе си и „за работа”?
По допускане на обжалването ВКС приема следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че на 16.01.14 г. ищецът Р. Е. е сключил трудов договор с „Нимекс Н. А.“ ЕООД, [населено място], по силата на който от 17.01.14 г. е постъпил на работа като шофьор на товарен автомобил с място на работа – пътни маршрути в Европейски Съюз и страната. Договорът е сключен за неопределено време, с изпитателен срок в полза на работодателя 6 месеца, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 415 лв. С допълнение от 16.05.14 г. към трудовия договор, страните са се споразумели работникът да получава командировъчни пари в размер на 10 000 лв. месечно при командироване в чужбина.
На 27.05.14 г. ищецът е подал до ОД на МВР Б. заявление за издаване на удостоверителен документ за наличие на данни за водени срещу него досъдебни производства, необходим му за лично ползване. По заявлението е издадено удостоверение изх. № У-288/29.05.14 г., в което е удостоверено, че срещу Е. е водено /се води/ досъдебно производство № 128/08 г. по описа на 01 РУП Б.. При получаване на удостоверението на 04.06.14 г. ищецът е представил на длъжностното лице заповед № З-6249/15.11.11 г. на ГДКП за снемане на полицейска регистрация. Последвало е издаване на ново удостоверение № У-288/05.06.14 г. в уверение на това, че към 04.06.14 г. срещу лицето не се водят и не са образувани досъдебни производства, което удостоверение не е било получено от ищеца.
Със заповед № 43/01.07.14 г. трудовото правоотношение на ищеца с „Нимекс Н. А.“ ЕООД е прекратено на осн. чл.328, ал.1,т.12 КТ, мотивирано с обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор от работника поради заведено срещу него досъдебно производство № 128/08 г. по описа на 01 РУП Б., съгласно удостоверение № У-288/29.05.14 г. на ОД на МВР – Б..
При така установените факти и след обсъждане елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, както и характера на отговорността по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е приел, че е налице виновно противоправно действие от страна на служителя на ОД на МВР Б., издал процесното удостоверение от 29.05.14 г. – в него удостовереното обстоятелство за водено срещу ищеца досъдебно производство е невярно, предвид заповедта за снемане на полицейската регистрация по съответното досъдебно производство. Поради прекратяване на трудовия договор с „Нимекс Н. А.“ ООД ищецът несъмнено е претърпял имуществени загуби от неполучено трудово възнаграждение, което съставлява имуществена вреда.
Липсва обаче причинно-следствена връзка между издаденото от служител на ответника удостоверение и претърпените от ищеца имуществени вреди. Въззивният съд е изложил съображения, че отговорността за заплащане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане е налице, само когато между действията, сочени за увреждащи, и увреждането съществува пряка и съществена връзка. Не всяко обстоятелство, което предшества вредите, е тяхна причина. Нужно е още предшестващите вредите обстоятелства да имат пряка и непосредствена връзка с настъпването им, както и тази връзка да е съществена и необходима, за да се признае, че тези обстоятелства са причина за вредите /р. по гр. д. № 1938/78 г. на ВС, първо г. о./.
В конкретния случай, непосредствената причина за обосноваване на заповедта за уволнение с процесното удостоверение е личното поведение на ищеца. Той е представил и се е позовал на въпросното удостоверение пред работодателя си, въпреки че то е поискано и издадено „за лично ползване“, а не „за работа“, и при категоричното знание и съзнаване на неговата невярност от ищеца, който я е установил още при получаването му. Въззивният съд е приел, че цялостното поведение на ищеца сочи на шиканьозни и недобросъвестни негови действия. Заповедта за уволнение е резултат от недобросъвестното поведение на ищеца, изразяващо се в съзнателно представяне на невярно удостоверение, след като е спестил да посочи това свое действие в исковата молба /липсват твърдения и данни по делото кога е депозирал невярното удостоверение в деловодството на работодателя/. Ищецът се е снабдил с документ, но за „лично ползване“. Констатирал е неговата невярност. Представил е пред ОДМВР Б. доказателство в тази насока на 04.06.14 г. и въпреки, че е имал достатъчно време до 01.07.14 г., датата на прекратяване на трудовия договор, не е подал надлежно заявление за издаване на удостоверение, необходимо му за работа, не се е осведомил за резултата от представената заповед за снемане от регистрация, а е представил и се е позовал на невярното удостоверение, което му действие е в пряка и съществена причинно-следствена връзка със заповедта за уволнение. При горните съображения, съдът е приел, че издаденото от съответния служител на ОДМВР Б. удостоверение от 29.05.14 г., дори и да е с невярно съдържание, не се намира в причинно-следствена връзка с претърпените от ищеца Р. Е. неимуществени вреди от прекратяване на трудовия му договор с „Нимекс Н. А.“ ЕООД.
По иска за заплащане на неимуществени вреди, съдът е приел, че свидетелските показания не доказват преживени от ищеца душевни болки и страдания от процесното удостоверение. Посочените от свидетеля притеснения на ищеца от финансови проблеми, съдебен изпълнител и банки са неотносими към фактическите твърдения, изложени в исковата молба – стрес от удостоверението, създало му неудобства и притеснения, свързани с евентуалното разследване, недоверие в отношенията с работодателя, проблеми със съня, депресия.
ВКС намира, че констатираната липса на твърдения и данни кога ищецът е депозирал невярното удостоверение при работодателя не се отразява на решаващите изводи на въззивния съд, който е приел за доказано, че ищецът е освободен от заеманата при работодателя длъжност поради обективна невъзможност за изпълнение на работата, обоснована със заведено досъдебно производство, съгласно издаденото му удостоверение от ОДМВР №288/29.05.14 г. Затова не може да се приеме, че исковата молба е нередовна и нередовността й предпоставя вероятна недопустимост на въззивното решение.
Според разясненото в практиката на ВКС/ опр. по т.д.№2343/18 г. на второ т.о., опр. по гр.д. №1025/19 г. на четвърто г.о. и др./, за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези.
Удостоверителното писмено изявление на издалото удостоверението от 29.05.14 г. длъжностно лице при ОДМВР за постъпили на 4.06.14 г. нови документи към искането на молителя – ищец няма характер на писмени свидетелски показания и не обосновава соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставения във връзка с основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпрос.
Не се установява и основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по въпросите, свързани с добросъвестността на молителя и предназначението на удостоверението. В практиката на ВКС / р. по гр.д. №1515/10 г. на трето г.о., р. по гр.д. №341/59 г. на първо г.о./, както и в обжалваното сега въззивно решение, се приема, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД изисква активно поведение от кредитора в съответствие с принципа на добросъвестността, за ограничаване на вредите чрез полагане на дължимата грижа. В случая въззивният съд при съобразяване с тази практика е приел, че ищецът би могъл да избегне вредите, като изиска и получи удостоверение от ОДМВР с вярно удостоверяване на значимите за него и за работодателя му обстоятелства, съобразно допълнително представените от него като молител доказателства пред удостоверяващия орган за снета полицейска регистрация. Ищецът не е положил дължимата грижа на добър стопанин, поради което обезщетение за вредите не му се дължи.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Бургас по гр. д. № 373/18 г. от 16.01.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: