О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 705
София, 13.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №98/2012 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. Б. Г. – процесуален представител на ищеца Л. Л. Г. от [населено място] против въззивно решение от 13.10.2011 г. по гр.д.№4472/2011 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., ІV-А състав.
С обжалваното решение е отменено изцяло решение от 16.11.2010 г. по гр.д.№39557/2009 г. и са отхвърлени предявените от Л. Л. Г. от [населено място] против [фирма] – обективно съединени искове с правно основание чл.128, ал.1 КТ за сумата 22000 лева и чл.245, ал.2 КТ за сумата 1291,89 лева.
Въззивната инстанция е приела, че трудовият договор от 01.9.2008 г., на който се позовава ищецът е недействителен, тъй като за работодател същият е подписан от лице, което е било упълномощено от законният представител/управителя/ да подписва трудови договори, каквото овластяване е недопустимо, тъй като Кодекса на труда ограничава приложното поле на упълномощаването при упражняване правата на работодателя като принципно изключва възможността за делегиране на работодателска правоспособност на трети лица. Изложени са и изводи, че дори и при обратната на горната теза/ в какъвто смисъл също има съдебна практика/, договорът отново е недействителен, но като сключен при условията на договаряне сам със себе си, без упълномощителят да е дал изричното си съгласие за това. Посочено е, че действията на ищеца по подписване на договора от 01.9.2008 г. не са потвърдени от работодателя в изискуемата от закона форма – чл.42, ал.2 ЗЗД, във връзка с чл.62 КТ.
Предвид конкретния случай СГС е приел, че доказателствата по делото оборват предположението за добросъвестност на ищеца с оглед разпоредбите на чл.75, ал.1, във връзка с чл.8, ал.2 КТ и при липсата на овластяване по чл.38 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. Излага се, че материалноправният въпрос – предмет на въззивното производство, е значим по смисъла на чл.280, ал.1 КТ, тъй като е решаван в противоречие с практиката на ВКС, доколкото обуславя изхода по конкретното дело. Сочи се, че СГС неправилно приема, че за правоотношенията, произтичащи от процесния трудов договор не следва да се прилага разпоредбата на чл.75 КТ – задължение за заплащане на възнаграждение при добросъвестни действия отстрана на работника или служителя, а съгласно чл.242 КТ индивидуалното трудово правоотношение има винаги възмезден характер. Навежда се довод, че в тази връзка и предвид добросъвестното изпълнение на процесния трудов договор от страна на ищеца, последният е действал съобразно изискванията на законите. Налице е и позоваване на свидетелските показания в първоинстанционното производство, съгласно които по безспорен начин се установява, че ищецът е осъществявал добросъвестно своите задължения, изпълнявайки длъжностите “финансов мениджър” и “управител”
По – нататък в изложението се правят съпоставки между мотивите на въззивната инстанция по настоящия спор и мотивите на пет решения на ВКС, а именно:решение №818/27.10.2009 г. по гр.д.№2422/2008 г., І г.о.; решение №346/23.7.2010 г. по гр.д.№468/2009 г., ІV г.о.; решение №166/26.02.2010 г., І г.о.; решение №76/17.02.2009 г. по гр.д.№5825/2007 г., ІІІ г.о., и решение №99/01.7.2009 г. по гр.д.№713/2008 г., ІІ г.о.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място], посредством процесуалния си представител – адв. С. Й., е депозирал писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че не са налице основания за допустимост по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От съдържанието на изложението може да се направи извод, че не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които да са решаващи за изхода от спора. Извършената от касационния жалбоподател съпоставка между мотивите на обжалваното решение и тези по посочените по-горе решения на ВКС, също води до този извод. Налице е излагане на касационни оплаквания, свързани с основанията на чл.281, т.3 ГПК, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 13.10.2011 г. по гр.д.№4472/2011 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., ІV-А състав, по касационна жалба, вх.№105122/21.11.2011 г., подадена от адв. Б. Г. – процесуален представител на ищеца Л. Л. Г. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: