6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
София, 13.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 02.12.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 143/2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. К. К. от [населено място], подадена чрез пълномощника му адв. Д. Т., против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 148 от 18.11.2010 год., по в.гр.д.№ 452/2010 год., с което е потвърдено решение на Варненския окръжен съд № 803/ 16. 06. 2010 год., постановено по гр.д.№ 1020/2009 год. и са отхвърлени, като неоснователни, предявените от касатора, като ищец, срещу Т. С. Т. обективно кумулативно съединени искове по чл.45 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите: 53 000 евро, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат на неоснователно наложена възбрана по изп.д.№ 20087120400191 на ЧСИ Ил. С. с рег.№ 712 на КЧСИ, изразяващи се в платен в двоен размер задатък по предварителни договори от 01.08.2008 год. и 01. 09. 2008 год., 8 500 лв. обезщетение за забава в плащането на горепосочената сума за периода 23.10.2008 год.- 25.05.2009 год.; 5 000 лв. – заплатени разноски по изп. д.№ 20087120400191; 300 лв. – обезщетение за забава в плащането на тази сума за периода 23.10.2008 год.- 25. 05. 2009 год.; 10 000 лв., обезщетение за пропуснати ползи от спадане пазарната цена на земеделските земи в землището на [населено място], м.”Ш.; м.” Мешелика”; м.”Заминека”; м.” Речките” и в землището на [населено място]- м. ”Чаталията”, в резултат на неоснователно наложена възбрана и 700 лв. обезщетение за забава в плащането на тази сума за периода 23.10.2008 год.- 25.05.2009 год.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на процесуалните правила- чл.181 и сл. ГПК и на материалния закон.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение, свързано с приложението на чл.181 ГПК е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 и сл.ГПК решение № 193/ 04.06.2010 год., по гр.д.№ 176/2010 год. на ІІ-ро г.о..
Според изложените от страната доводи, доколкото законодателят е създал специални хипотези, в които изрично изисква достоверна дата за определени частни документи, като ги е разграничил от общата хипотеза, при която липсата на достоверна дата може да бъде заместена с други доказателства и с нормата на чл.181 ГПК не е предвидил забрана за установяването и с всички допустими от ГПК доказателствени средства, то посоченият процесуалноправен въпрос се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Поради липса на съдебна практика, извън тази, касаеща обезпечителното производство и материализирана в решение № 29/98 год., по гр.д.№ 449/97 год. на 5-членен състав на ВКС и решение № 2009/65 год., по гр.д.№ 1260/65 год. на І-во г.о., като значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото е поставен и въпрос за наличието на основание за отговорност за вреди и нейния характер, при неоснователно проведено заповедно производство по чл. 410 и чл.418 ГПК, когато заповедта за изпълнение, респ. изпълнителният лист е обезсилен по реда на чл.415, ал.2 ГПК.
По отношение на третия формулиран въпрос, който е материалноправен и е свързан със съдържанието на пропуснатите ползи, като форма на вредите, в случаите на възникнало задължение за обезвреда поради неоснователно проведено заповедно производство е въведено твърдение за противоречивото му разрешаване в практиката на съдилищата. Като израз на визираното несъответствие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е приложено решение № 277/2008 год. по гр.д.№ 1300 / 2007 год. на ІV-то г.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна не е депозирала отговор в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е отхвърлил исковата претенция, основана на чл.45 ЗЗД по съображения, че нито предварителните договори, сключени между ищеца, като продавач и неговия съконтрахент, нито издадените разписки за получени суми от последния, в качеството му на купувач имат достоверна дата, поради което са непротивопоставими на ответника, вкл. за установяване пазарната цена на имотите. Изложени са съображения, че последният е трето по см. на чл.181 ГПК лице, поради което вземанията срещу него могат да се приемат за възникнали, само, ако договорите са сключени преди налагане на процесните възбрани по изп.по изп.д. № 20087120400191 на ЧСИ С. с рег.№ 712 на КЧСИ, каквито доказателства по делото – отсъстват.
Допълнително са изложени и съждения, че дори да се приеме, че към момента на съставяне на констативните протоколи двата предварителни договора имат достоверна дата- 20.10.2008 год. и съответно 22.10.2008 год., доколкото тези двете дати във всички случаи следват наложените от ЧСИ възбрани, връчването на поканата за доброволно изпълнение и извършения опис, то ищецът е недобросъвестен и не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
Позовавайки се на заключението на изслушаната по делото съдебно- техническа експертиза за значително по- ниски пазарни стойности на процесните недвижими имоти, предмет на сключените предварителни договори и липсата на доказателства за осъществена продажба, с цени аналогични на уговорените от ищеца въззивният съд е възприел изцяло като изграден на закона и доказателствения материал по делото извода на В. за недоказаност на твърдяния спад в продажните цени на недвижимите имоти и обусловена от него невъзможност за страната да реализира ползи – основателно очакван доход, единствено поради осуетяване на окончателните сделки по вина на делинквента.
Обстоятелството, че самата уговорена от съконтрахентите цена по предварителните продажби, дори последните да са с достоверна дата, не е сравнима със средната пазарна цена на имотите в района, според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва да е налице онази теоретична възможност за сигурно увеличаване имуществото на продавача, която да обуслови присъждане на обезщетение за пропуснатата полза.
Следователно решаващите мотиви на въззивния съд позволят да се приеме, че поставените от касатора въпроси са значими по см. на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са релевантни за крайния правен резултат по делото.
По отношение на същите, обаче, не са осъществени специфичните изисквания, въведени от законодателя за поддържаните селективни критерии.
Възприетото от въззивния съд разрешение по въпроса за достоверната дата на частните писмени документи спрямо трети лица, с оглед противопоставимостта им на последните при направено оспорване на истинността им, е в пълно съгласие с трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл.181 ГПК, чийто аналог е чл. 145 ГПК/ отм./. Израз на същата е и постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК задължително за съдилищата в страната решение № 193 от 04. 06.2010 год., по гр.д.№ 176/2010 год. на ІІ г.о. на ВКС, според което, макар и в разгледана специфична хипотеза, всъщност е прието, че „трето лице” по смисъла на цитираните разпоредби е не всяко неучастващо в съставянето на документа лице, а само онова, което поради правната връзка между правата му и черпените от авторите или автора на документа права би могло да бъде увредено от неговото антидатиране, в каквото правно положение и ответникът.
Неоснователно е и позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно постановките в т.4 на ТР № 1/19.02.201 год. на ОСГКТК на ВКС липсата на съдебна практика по конкретен правен въпрос, сама по себе си, не е достатъчна да аргументира значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а обстоятелството, че с цитираните от касатора решения на отделни състави на ВКС е налице създадена от ВКС практика по сходен с формулирания в настоящето производство материалноправен въпрос за характера и основанието на отговорността за вреди, при неоснователно проведено заповедно производство, като липсва продиктувана от промяната в обществено – икономическите отношения и в законодателството, необходимост създадената съдебна практика във вр. с аналогична на разгледаната хипотеза отговорност за вреди – при неоснователно допуснато обезпечение на иска, респ. издадено и впоследствие отменено наказателно постановление, да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, изключва приложението на визирания критерий за селекция.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че с обжалвания съдебен акт въззивният съд нито не е квалифицирал характера на отговорността за обезвреда при неоснователно проведено заповедно производство, нито крайния правен резултат по делото е обусловен единствено от приетото недобросъвестно поведение на ищеца,като елемент от тази отговорност.
Като недоказано следва да бъде преценено и твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото с решение на ІV-то г.о. на ВКС № 277 от 01.12.2008 год., по гр.д.№ 1300/2007 год. становище, че пропусната полза представлява осуетяване на възможността да се увеличи наличното имущество на увредения в резултат на вредоносното деяние, като установяването и е резултат на умозаключение, основаващо се на конкретните факти по делото, по които може да се съди за предполагаемото развитие на имуществените работи на увреденото лице при нормални обстоятелства е в съгласие с приетото в обжалвания съдебен акт, че пропусната полза, като очаквано увеличаване на имуществото на увреденото лице, неосъществено единствено поради деликтното увреждане, трябва да е сигурно, достоверно и доказано от последното.
В тази вр. е необходимо да се посочи, че изразеното разбиране не е в противоречие и с тезата на касатора, че разликата между уговорената с предварителния договор цена и спадналата впоследствие пазарна цена на процесните имоти се явява именно пропуснатата, в резултат на конкретното увреждане, полза, а що се касае до процесуалната законосъобразност на извода на решаващия съд, че при така събраните по делото доказателства същата е останала недоказана от ищеца, то този въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, е ирелевантен в производството по чл.288 ГПК.
Или в заключение следва да се посочи, че доколкото в случая различният правен резултат по съпоставяните дела е обусловен не от различно вложено от съдилищата съдържание в понятието „пропуснати ползи”, като форма на вредата при осъществен деликт, а от конкретните факти и доказателства по същите, то противоречие в практиката на съдилищата не е налице.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 148 от 18.11.2010 год., по в.гр.д.№ 452/2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: