О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 705
гр. София, 07.12.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на трети декември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№3177 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, вр. чл.396, ал.2, изр.3 от ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма] срещу определение №1884/09.07.2015 г. по ч.гр.д.№1812/2015 г. на САС, с което след отмяна на определение от 06.04.2015 г. по гр.д.№2541/2015 г. на СГС, е допуснато обезпечение на предявените от В. З. М., Ваня С. М., [фирма] , С. И. Е. и М. Д. М. против [фирма] искове за установяване нищожност на клаузи от сключен между тях договор за банков кредит от 29.01.2010 г., на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, евентуално на основание чл.146, ал.1, вр. чл.143 от З., чрез спиране изпълнението по изпълнително дело №13/2014 г. на ЧСИ В. Н., рег.№864 с район на действие СОС, след представяне на парична гаранция в размера на 3 000 лв.
В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се посочва, че с него са обезпечени искове, без наличие на убедителни доказателства, установяващи вероятната им основателност и без наличие на обезпечителна нужда за ищеца, още повече че наложената обезпечителна мярка е неподходяща.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващи допускането на касационно обжалване, са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Съответна ли е обезпечителната мярка по чл.397, ал.1, т.3 от ГПК на търсената с предявен инцидентен установителен иск защита на права – обявяване на нищожна клауза на сключен между страните договор в отделно производство извън основното производство по чл.422 от ГПК. 2. Какъв размер на гаранция трябва да плати ищецът по установителен иск за обявяване на нищожност на клауза от договор в отделно производство извън основното производство по чл.422 от ГПК – в размер на 10% от цената на иска или в размера по чл.180 и чл.181 от ЗЗД – 100% от сумата по договора. 3. Кога е налице вероятна основателност на иска, за да бъде допуснато обезпечение чрез спиране на изпълнението. 4. Кога е налице обезпечителна нужда и кой трябва да установи обезпечителната нужда. 5. Учредената договорна ипотека по договор за кредит, на който са атакувани отделни части, може ли да послужи като гаранция за спиране изпълнението в производство по чл.389 и сл. от ГПК. Поддържа се наличие на селективното основание на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради произнасянето на въззивния съд в противоречие с определение №844 от 19.12.2012 г. по ч.т.д.№519/2012 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, постановено по идентичен случай.
Ответниците по частната касационна жалба заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.396 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение Софийски апелативен съд е приел, че предявените от В. З. М., Ваня С. М., [фирма] , С. И. Е. и М. Д. М. против [фирма] искове за установяване нищожност на анекс и клаузи от сключен между тях договор за банков кредит от 29.01.2010 г., на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, евентуално на основание чл.146, ал.1, вр. чл.143 от З., са допустими, като е налице обезпечителна нужда, а исканата обезпечителна мярка е съответна на обезпечителната нужда, тъй като чрез спирането на изпълнителното производство, инициирано с оглед неизпълнение на задължения на ищците по оспорените договор и анекс, ще се осигури необходимата правна защита при евентуално уважаване на исковете, чрез запазване на ипотекирания имот в патримониума на ищците. Изложил е съображения, че въпреки, че исковете не са подкрепени с писмени доказателства и че учредената в полза на банката ипотека, не може да се разглежда като обезпечение по смисъла на чл.180 и чл.181 от ЗЗД, то обезпечението може да се допусне при условията на чл.391, ал.1, т.2 от ГПК – при представяне на парична гаранция от молителите, в размер, определен от съда с оглед конкретните данни по делото и възприетите в обичайната съдебна практика размери, а именно в размер на 3 000 лв.
Настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Отговорът на формулираните в изложението първи, втори, трети и четвърти въпрос винаги се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за произнасянето по молбата за допускане на обезпечение, от което може да се направи извод, че всъщност тези въпроси се решават за всеки конкретен случай, съобразно данните по делото и по същество със същите жалбоподателят оспорва правилността на направения от въззивния съд извод за наличие на предпоставките за допускане на исканото обезпечение. Ето защо и тъй като с оглед разясненията, дадени с т.1 от ТР №1/10.2010 г. на ОСГТК на ВКС визираните въпроси не попадат в обхвата на разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато, а поддържаното от жалбоподателя селективно основание не следва да бъде обсъждано.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне и по петия от поставените въпроси, тъй като този въпрос също не е обусловил решаващата воля на въззивния съд – както бе посочено, в обжалваното определение липсва произнасяне, че учредената договорна ипотека представлява надлежна гаранция за спиране на изпълнението – напротив, именно поради приемането, че учредената ипотека не съставлява такава гаранция, съдът е определил гаранция по реда на чл.391, ал.1, т.2 от ГПК.
Предвид изложеното и тъй като материално или процесуалноправен въпрос, извън вече цитираните, обусловил решаващата воля на въззивния съд, не е формулиран /твърдяното противоречие на обжалвания акт с посоченото в изложението определение на ВКС, постановено по реда на чл.274, ал.2 от ГПК при приети за установени различни факти – постановено от първоинстанционния съд решение за отхвърляне на иска, чието обезпечение се е искало, не представлява формулиране на такъв въпрос/, а ВКС не е длъжен и не може да извежда въпроси от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба, настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1884/09.07.2015 г. по ч.гр.д.№1812/2015 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.