7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
С., 24.10. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1701/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от управителя К. Д. К., подадена чрез адв. С. Н. Г., срещу въззивно решение № 171 от 17.01.2018г. на Софийския апелативен съд, ГК, 7-ми състав, постановено по в.гр.д.№ 4259/2017г., в частта му, с която след отмяна на решение № 1907 от 23.03.2017 г., постановено по гр.д. № 7150/2015 г., ГО, І-21 състав на Софийския градски съд, в частта, в която М. Н. П., действащ като частен съдебен изпълнител с peг. № 851 в КЧСИ, е осъден да заплати на [фирма], на основание чл. 441 от ГПК, вр. чл. 45 от ЗЗД сумата от 40 126,96 лв., обезщетение за вредите, представляващи претърпени загуби в размер на заплатените вьзнаградителни лихви по сключени договор за заем от 27.03.2014 г. с [фирма], договор за заем от 27.03.2014 г. с [фирма], договор за заем от 27.03.2014 г. с [фирма], договор за заем от 24.03.2014 г. и анекс от 15.04.2014 г. с К. Д. К., които са последица от незаконосъобразни действия на ответника, извършени в качеството му на съдебен изпълнител във връзка с извършване на публична продан по обявление 27358/18.02.2014 г. по изп.дело № 20138510402777, ведно със законната лихва, считано от 03.06.2015 г. до окончателното изплащане, е ОТХВЪРЛЕН предявеният иск с правно основание чл. 441 от ГПК, вр. чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ от [фирма] против М. Н. П. за присъждане на сумата от 40 126,96 лв. В тежест на ищеца са възложени сторените в производството разноски. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника – [фирма].
В останалата част, в която са отхвърлени другите искови претенции по чл. 441 ГПК, вр. с чл. 74, ал.1 ЗЧСИ въззивното решение е изключено от касационен контрол на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: 1.)„В случай че въззивният съд възприема определени факти за недоказани, които първоинстанционният е определил като безспорни с доклада по делото, следва ли въззивният съд да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства?“, 2.) „Как следва да бъде индивидуализиран един недвижим имот по реда на чл. 484 и сл. от ГПК и съобразно кой регулационен статут, в случай че в хода на изпълнителното производство е настъпила промяна в регулацията по отношение на този имот?“ и 3.) „Предвид императивните разпоредби на чл. 484 и сл. от ГПК за опис, определяне на начална цена и продажба на всеки самостоятелен обект на правото на собственост, може ли изобщо ЧСИ в своята преценка да описва и продава отделни недвижими имоти в съвкупност? Възможна ли е обща продажба на самостоятелни недвижими имоти в рамките на изпълнителното производство, в случай че е налице изрично искане от взискателя и длъжника или ако са налице данни, че общата продажба би била в интерес на страните по изпълнителното производство?“. Поддържа се наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по всички въпроси, а по третия и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Касаторът обосновава противоречие на въззивното решение по първия въпрос с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория въпрос с решение № 317/03.08.2012г. по гр. д. № 257/2010г. на ВКС, I г.о., решение № 429/28.10.2011г. по гр. д. № 579/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 324/19.01.2012г. по гр. д. № 1488/2010г. на ВКС, I г.о.. Доколкото в третия въпрос се съдържат два самостоятелни такива за първия от тях се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което се мотивира с наличието на неправилна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 152/31.05.2016 г. по гр. д. № 1196/2016 г. на ВКС, IV г.о. и погрешно тълкуване на императивните разпоредби на чл. 484 и сл. от ГПК. По втория подвъпрос приетото от въззивния съд противоречало дори на цитираното от самия него решение № 152/31.05.2016 г. по гр. д. № 1196/2016 г. на ВКС, IV г.о. Касаторът счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, което обосновава с допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в преразпределяне на доказателствената тежест едва с решението и то по отношение на факти, възприети за безспорни от първата инстанция, без даване на указания на страните относно необходимостта от ангажиране на съответни доказателства за тези факти. Соченото основание обосновава и с извършеното превратно тълкуване на императивни правила относно провеждането на публична продан, нарушение на материалния закон и необоснованост на решаващите изводи на съда, основани на предположения.
Ответната страна М. Н. П. не изразява становище по жалбата.
Третото лице-помагач на страната на ответника също не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови този резултат въззивният състав е съобразил, че както разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, така и тази на чл. 441 от ГПК уреждат отговорност на съдебния изпълнител за непозволено увреждане на страни в изпълнителното производство или на трети лица – участници в същото, за ангажирането на която трябва да са причинени реални вреди в причинна връзка с конкретно и точно определено действие на съдебния изпълнител, което да бъде противоправно. Отчел е, че процесното постановление за възлагане е отменено с решение № 17275 от 06.10.2014г., постановено по ч.гр.д. № 6345/2014г. на СГС, ВО, I. с-в, но е посочил, че съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан от това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата, тъй като със същото не се формира сила на пресъдено нещо по отношение на обстоятелства от значение за отговорността по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ. Предвид това ищецът по иска по чл. 441 от ГПК, във връзка с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ трябва да индивидуализира незаконосъобразното действие на съдебния изпълнител, от което твърди да са настъпили вреди. В конкретния случай твърдяното от ищеца противоправно действие на ответника представлявали процесуални нарушения, изразяващи се в това, че при обявяването на публичната продан съдебният изпълнител сам е извършил оценката на имота, без да използва услугите на вещо лице; че ненадлежно е описал процесните имоти като един общ имот, както и че е определил обща начална цена за двата имота, поради което са правени общи за двата имота наддавателни предложения. От тези незаконосъобразни действия ищцовото дружество претърпяло вреди в размер на 40 126,96 лв., представляващи заплатени възнаградителни лихви по договори за заем, сключени от ищеца с цел участие като наддавач в публичната продан. Въззивният съд приел за установено, че с обявление от 18.02.2014 г. по изпълнително дело № 20138510402777, по описа на ЧСИ М. П., процесният имот УПИ III-929, квартал 22 по регулационния план на [населено място], местността „М. ливади – изток“, утвърден със Заповед № РД-50-638/25.07.1999 г. и Решение № 50 по Протокол № 24/30.03.2001 г. на СОС, целият с площ от 2300 кв.м., е обявен на публична продан, като са посочени граници на имота по скица. Посочил е, че имотът не е описан като един, а в обявлението на съдебния изпълнител ясно било отразено, че по действащия регулационен план на [населено място], местността „М. ливади-изток“, одобрен с Решение № 455 по Протокол № 70/22.07.2010 г. за имот с пл.№ 929, част от който попада в трасето на [улица], са отредени два новообразувани УПИ – УПИ III-929 с площ 1345 кв.м. и УПИ VIII-929 с площ от 955 кв.м. Началната цена в размер на 540 000 лв. с ДДС е била определена общо за двата новообразувани имота, без използване помощта на вещо лице. Въззивният съд обосновал, че използваният начин на определяне на продажната цена на имота, не представлява нарушение на процесуалните правила, за да бъде определено това действие на съдебния изпълнител като незаконосъобразно. Аргумент в подкрепа на този извод са разпоредбите на чл.485 вр. с чл. 468, ал. 1 и ал. 2 от ГПК- в приложимата редакция –ДВ, бр.50/2015г., според които съдебният изпълнител определя цената, по която вещта да бъде продадена, като по искане на страната се назначава вещо лице за определяне стойността на имота или се назначава служебно при необходимост от специални знания в областта на науката, изкуството, занаятите и други. В този смисъл и съобразно формираната съдебна практика съдебният изпълнител може самостоятелно да определи началната цена, по която да протече публичната продан, като се ръководи от определени фактори, имащи отношение към конкретния случай: състоянието на сградата, местонахождението й, данъчната оценка, липсата на идеални части от правото на собственост върху прилежащия терен, актуалната пазарна конюнктура. Съдът приел, че в случая ищецът не навежда твърдения за допуснати от съдебния изпълнител отклонения от изложените критерии, а единствено излага аргументи, че ненадлежността на провелата се публична продан идва от факта, че съществуващите два имота сами по себе си представляват самостоятелни обекти на право на собственост, за които всеки един от наддавачите е направил общо наддавателно предложение, без да бъде посочено за кой имот каква цена се предлага. В допълнение към изложеното е отбелязал, че в обявлението за извършване на публична продан са посочени и тежестите върху процесния имот, така както е описан от съдебния изпълнител, а част от тях като законната ипотека, която обременява имота в цялост, а не отделни негови части, са наложени при действието на стария регулационен план. Приел за установено, че след прехвърлянето на изпълнителното дело от ЧСИ М. Б., ответникът продължил действията, необходими за удовлетворяване вземанията на взискателя, описвайки имота по начина, по който той е бил описан в наложените ипотека и възбрани и в частност във възбраната, вписана в СВ-С. с вх.рег.№ 38908/14.08.2013 г., том 18, № 204. Посочил, че ищецът следва да установи обстоятелствата дали посочената възбраната е тежест, наложена върху целия имот с площ от 2300 кв.м., или върху един от новообразуваните два имота, за да наведе съда към извод, че ответникът действително е допуснал нарушение на процесуалните правила, описвайки двата имота като един и определяйки обща цена за публичната им продан. Констатирал е, че изпълнителното производство е започнало при действието на стария регулационен план, съгласно който е извършено описанието на имота, изнесен на публична продан, а ответникът след като поел делото от ЧСИ Б. продължил процесуалните действия по вече образуваното дело. В тази връзка е приел, че по делото няма данни и дали към момента на образуване на изпълнителното производство и започване на изпълнението върху недвижимия имот новият регулационен план, одобрен с Решение № 455 по Протокол № 70/22.07.2010 г., е бил влязъл в сила. Независимо дали междувременно новият регулационен план е влязъл в сила и са образувани нови два имота формирал извод, че ищецът не е доказал наличието на първия елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 74 от ЗЧСИ – незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител по обявяването на двата имота на обща публична продан. Позовал се на съдебна практика на ВКС, според която принципът, че при индивидуалното принудително изпълнение по ГПК всеки самостоятелен обект на собственост следва да се продава отделно търпи изключения, някои от които са уредени в самия закон. Приел е, че разрешението, дадено в чл. 515, ал. 4, изр. 1 от ГПК следва да се възприеме и когато съвместна продажба на повече от един имот ще осигури по-благоприятен резултат за всяка от страните в изпълнителното производство. Когато изпълнението е насочено срещу повече имоти, чиято стойност в комплект надвишава стойността на отделните вещи, общата им продажба не е в нарушение на правилата на ГПК, ако не е несъвместима с правилата за провеждане на публична продан. Отбелязал е, че макар ответникът да не изразява становище, че предприемането на обща за двата имота продан е целяла достигането на по-висока продажна цена, а оттам и по-благоприятен резултат за всяка от страните в изпълнителното производство, то обратната теза не била изложена в исковата молба, за да има задължението ответникът да я обори. В тежест на ищеца било да докаже, че общата продажба на процесните имоти е в нарушение на правилата на ГПК, а именно, че продажбата им в пакет е под стойността на отделните имоти. След като такова доказване не е проведено, то съдът е заключил, че общата продан на недвижимите имоти не е несъвместима с правилата за провеждане на публична продан. Още повече, че в случая част от процесния имот попада в трасето на [улица], което прави същата неизползваема, без значение в кой от двата новообразувани имота попада тя, което от своя страна намалява пазарната му стойност.
Отделно от това въззивният съд приел, че не е установено наличието и на втората предпоставка за ангажиране на отговорността му по чл. 74 от ЗЧСИ – пряка причинно-следствена връзка между конкретното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител и твърдените вреди. Настъпилата за ищеца вреда не можела да се определи като типична, предвидима, нормално настъпваща последица, тъй като съдебният изпълнител не е могъл и не е бил длъжен да предвиди, че купувачът ще сключи договор за заем, за да купи имота на публична продан. Предвид изложеното предявеният иск като неоснователен подлежал на отхвърляне.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Отговорността на частния съдебен изпълнител за обезщетяване на вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение е деликтна – чл. 441 ГПК. Тя може да бъде ангажирана доколкото са налице предпоставките по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. освен установяване на процесуалната незаконосъобразност на действията (или бездействията) на съдебния изпълнител, трябва да бъде установено, че в причинна връзка от тях са настъпили претендираните от ищците вреди. Доказателствената тежест за наличието на такива е за ищците, тъй като от елементите на деликтния състав по чл. 45, ал. 1 ЗЗД законът презумира единствено вината. В процесния случай въззивният съд е счел иска за неоснователен, тъй като е обосновал извод за липса на две от кумулативните предпоставки за уважаването му – противоправно действие /бездействие и причинна връзка между последното и настъпилите вреди.
В случая всички, повдигнати в изложението, въпроси, в това число и твърдението за очевидна неправилност на решението, са относими към доводите на ищеца за наличие на противоправно действие от страна на съдебния изпълнител. Същите са правно разрешени от въззивния съд, но не са обуславящи крайния извод, тъй като какъвто и отговор да бъде даден, няма да се стигне до промяна на крайния резултат по спора, доколкото въззивният съд е формирал решаващ извод за липса на причинна връзка между действията на съдебния изпълнител и настъпилата вреда. Липсата на причинна връзка е достатъчно основание за отхвърляне на претенцията, а във тази връзка дори касаторът не е формулирал релевантен правен въпрос. По изложените съображения въпросите не са обуславящи решаващия извод на съда и не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ГПК. При отсъствие на общо основание касационното обжалване не следва да се допуска, като не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е допълнителното такова, поддържано от касатора.
При този изход разноски за касатора не се следват, а ответникът не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 171 от 17.01.2018г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 4259/2017г., в частта му, с която като краен резултат е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 441 от ГПК, вр. чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ от [фирма] против М. Н. П. за присъждане на сумата от 40 126,96 лв. и в тежест на ищеца са възложени сторените в производството разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: