О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
С., 08.11. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
т.дело № 50293/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. З. А., действащ със съгласието на своята майка З. Д. А., чрез адв. Г., срещу решение № 1981 на Софийския апелативен съд, постановено на 15.10.2015г. по в.гр.д.№ 726/2014г. С въззивното решение е потвърдено решение от 07.11.2013г., постановено по гр. д. № 2986/2013г. на Софийски градски съд, с което ЗК [фирма] е осъдена на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ да заплати на Д. З. А. сумата 6000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане – ПТП от 26.06.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.06.2011г. до окончателното й плащане, като е отхвърлена претенцията до пълния претендиран размер от 50 000 лева.
Предмет на касационна проверка е въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за сумата над 6000 лв. до 30 000 лв.
В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за сумата от 6 000 лв. и отхвърлен за разликата от 30 000 лв. до претендираните 50 000 лв. въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване се поставят въпросите: 1./ „Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/23.12.1968 г., и да обсъди и анализира всички конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?“, 2. /“Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?“. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение първият въпрос бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012 г. на II т. отд. на ВКС, решение № 158/28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г. на І т. отд. на ВКС, а вторият – с решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012 г. на II т. отд. на ВКС, решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ІI т. отд. на ВКС и решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ІI т. отд. на ВКС.
Ответната страна ЗК [фирма], чрез юрк. В., взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че
на 25.06.2011г. е настъпило ПТП, при което на ищеца като пешеходец са били нанесени телесни увреждания; че произшествието е настъпило по вина на водача на л.а. „Опел А.”, който въпреки, че е възприел деца на пътя, не е намалил скоростта на движение на автомобила, поради което не е могъл да спре и е предизвикал удара, като не е спазил правилата за движение по пътищата- чл.5, ал.2, чл.20, ал.2, изр. 2, чл.116 и чл.117 ЗДвП; че към датата на ПТП ищецът не е имал навършени 14 години и по смисъла на чл.3 от ЗЛС е бил „дете”, поради което приложение намират разпоредбите на чл.116 и чл.117 ЗДвП. Обосновал е извод, че след като водачът на л.а. „Опел” не е съобразил поведението си с възприетите от него на пътя деца, то поведението му е противоправно и той е причинител на процесното ПТП, поради което са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността му по отношение на увреденото лице, доколкото не са събрани доказателства, които да опровергават презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че е налице и другият елемент, предпоставящ отговорността на ответника – към момента на настъпване на застрахователното събитие – ПТП, е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност” за автомобила „Опел А.”. Въззивният съд след анализ на събраните писмени и гласни доказателства е приел, че са настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания от причинените телесни увреждания, промяна в обичайния му ритъм на живот, неудобството от това, че не може да се обслужва сам, ограниченията, които е следвало да търпи, във връзка с лекарските препоръки да не стъпва на крака си и да не играе. При определянето на размера на дължимото обезщетение е отчел вида и броя на причинените травми – контузия на тялото(тоталис), контузия на главата и на гръдния кош, травматичен шок, счупване на вътрешния малеол на десния глезен; продължителността и интензивността на свързаните с травмите болки и страдания; обстоятелството, че два месеца ищецът е бил на легло и 4 месеца се е придвижвал с патерици; че са извършени две оперативни интервенции и е проведено извънболнично лечение, като общо лечебният и възстановителен период е продължил 5-6 месеца; че към датата на извършения от вещото лице по назначената съдебно – медицинска експертиза преглед общото състояние на ищеца е стабилизирано, счупването е напълно зараснало, походката е самостоятелна и движенията на увредения крайник са в пълен обем, но пострадалият продължавал да изпитва болки в глезена при лошо време и натоварване. Съдът е отчел и възрастта на ищеца към датата на ПТП – 11 годишен, обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователното покритие към същия период, като е приел за справедливо обезщетение, което ще овъзмезди пострадалия за претърпените от него и доказани в процеса болки и страдания, сумата от 12 000 лева. Във връзка с въпроса за приноса на ищеца за настъпването на вредоносния резултат е посочил, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Изходил е от разбирането, че разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се прилага и в случаите, при които малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността на тези субекти да действат разумно.
Достигнал е до извода, че поведението на пострадалия към момента на произшествието / същият скача от каруца, движеща се в насрещното платно за движение и пресича платното, по което се движи лекият автомобил/ несъмнено сочи на обективна причинно-следствена връзка с настъпилия неблагоприятен резултат, независимо от допуснатите от виновния водач нарушения на правилата на чл.20, ал.2 и чл.116, във вр. с чл.117 от ЗДвП, тъй като е приел, че вредите е нямало да настъпят, ако ищецът не е навлязъл в платното за движение на автомобила – действие, забранено императивно с нормата на чл.114, т.1 от ЗДвП. Съобразно тези съждения е определил приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат в размер 50 %, след приспадането на който от размера на определеното обезщетение от 12 000 лева, исковата претенция счел за основателна за сумата от 6 000 лева.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от касатора решения. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Наред с тези критерии следва да се отчита и икономическата конюнктура в страната към релевантния за спора момент, ориентир за която са и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, в това число приложената от касатора, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване по наведените от касатора въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото.
С представените решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012 г. на II т. отд. на ВКС, решение № 158/28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г. на І т. отд. на ВКС, решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ІI т. отд. на ВКС и решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ІI т. отд. на ВКС отделните състави са се произнесли също по искове с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ /чл. 407, ал.1 ТЗ /отм.//, но при обстоятелства, специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Сторените в касационното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да се присъдят на ответника по касацията ЗК [фирма] в размер на 1250 лева, съобразно чл. 7, ал.2, т. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в ред. от 28.03.2014 г., ДВ, бр. 28 от 28.03.2014 г.).
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1981 на Софийския апелативен съд, постановено на 15.10.2015г. по в.гр.д.№ 726/2014г., в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. З. А., действащ със съгласието на своята майка З. Д. А., да заплати на ЗК [фирма] сумата от 1250 лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: