6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 710
С., 5.06. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети юни, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 146 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Т. И. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. В. от АК-В., против въззивно решение № 2116 от 12.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 3143/2012 г. на Варненския окръжен съд, ГО, ІV с-в, с което като е потвърдено решение № 3816 от 20.08.2012 г. на Варненския районен съд, ХХХ с-в, постановено по гр.д. № 6017/2012 г., са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма], [населено място], искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са отхвърлени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, обусловили изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изведените от жалбоподателя правни въпроси от процесуално естество са за приложението на чл. 266 ГПК, чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК, свързани с правомощията на въззивния съд, както и материалноправните въпроси относно законосъобразността на уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ – прекратяване на трудовия договор, поради липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата, когато в заповедта липсва такава мотивировка, както и за тълкуване на понятието „липса на професионални качества за ефективно изпълнение на възложената работа” и следва ли този факт да се отразява като едно трайно състояние на служителя за неспособността да изпълнява резултатно трудовата функция; законосъобразно ли е да се приеме, че е налице липса на професионални и лични качества за ефективно изпълнение на възложената работа на базата на проведен от работодателя изпит, на който са поставени и оценени задачи с обща оценка; липсата на взето решение от работодателя по отношение на определен работник да участва в проверка на професионалните му качества и умения води ли до основание за отмяна на последващото го решение за уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ; допустимо ли е на основание преценка на работодателя да се приема, че е налице липса на професионални знания, които работника или служителя е удостоверил с официални документи и/или с дългогодишна практика на същата длъжност. Позовава се на представена съдебна практика, както следва: решение № 425 от 18.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1966/2010 г., ІV г.о., решение № 992 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 195/2009 г., ІІІ г.о. и решение № 251 от 04.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1583/2011 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. Я. Ш., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата, както и за липсата на основанията за допускането й до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, е законосъобразно, тъй като е извършено с мотивирана писмена заповед от работодателя, съдържаща описание на липсващите на ищеца умения за ефективно изпълнение на възложената работа, като с отделни мотиви в заповедта са обосновани заключения за липса на теоретични познания и умения, за формално и небрежно отношение към работния процес, за липса на познания по схемата на мрежа средно напрежение, която обслужва, липса на опит за свободно и бързо ориентиране при извършване на манипулации и превключвания, които работодателят е констатирал по отношение на ищеца. Тези констатации са извършени въз основа на организирана проверка на професионалните качества и умения на електромонтьорите от МИР, при която в индивидуалната карта на ищеца е вписан слаб резултат от теоретичната проверка. Възражение срещу резултата от проверката не е направено от ищеца пред работодателя, поради което съдът е приел, че оценката обективно отразява нивото на неговата теоретично подготовка към този момент, което се отнася и по отношение на резултата от практическата задача, поставена на служителите от тази група.
Изведените от касатора като материалноправни въпроси за законосъобразността на уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ – прекратяване на трудовия договор, поради липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата, посочени по-горе, са от значение за изхода на спора, но те са решени от въззивния съд не в противоречие с представената задължителна съдебна практика, а в съответствие с нея. Следва да се подчертае, че освен в представената от жалбоподателя задължителна съдебна практика, така и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, а именно решение № 165 от 06.07.2011 г. по гр.д. № 1611/2009 г., ІV г.о. и решение № 253 от 06.04.2010 г. по гр.д. № 4122/2008 г., ІV г.о., еднозначно е прието, че за изпълнението на определена работа може да съществуват нормативно установени изисквания към работника и да са установени негови задължения, като също така те може да се съдържат в длъжностната му характеристика, в която работодателят е посочил по-подробно задълженията му, както и качества, които той трябва да притежава. Трудовите задължения на работника се уреждат основно в трудовия договор чрез посочване на естеството на неговата работа, а естеството на възложената работа определя и качествата, необходими за изпълнението й. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, в случая въззивният съд е приел, че касаторът е работил по трудово правоотношение с ответното дружество на длъжност „електромонтьор по поддържане и ремонт на електропроводни линии и мрежи, трафопостове и СТИ” в отдел „Експлоатация Мрежи и СТИ град” при Р. В. и извършената текуща проверка от страна на работодателя на професионалните качества и умения на работниците и служителите в тази сфера, е установила, че комплексната оценка на ищеца както за теоретичната му подготовка, така и за практическите му умения във връзка с изпълняваната от него длъжност, е слаба което сочи на трайна липса на умения за ефективно изпълнение на възложената му работа, като с подробно мотивирана в тази насока заповед трудовото правоотношение с него е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ. В. решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 5 ГПК, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Останалите материалноправни въпроси, свързани с редовността на проверката, извършена от работодателя за установяване на професионалните качества и умения на работниците и служителите в конкретната сфера на дейност, не са обусловили изхода на делото и не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Що се отнася до поставените процесуалноправни въпроси, за приложението на чл. 266 ГПК, чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК, свързани с правомощията на въззивния съд, те са от значение за изхода на делото, но не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея. Така в постановените от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – решение № 398/03.02.2010 г. по гр. д. № 56/2009 г., ГК, ІV г.о., решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г., ГК, ІІ г.о., решение № 217/30.07.2010 г. по гр. д. № 367/2009 г., ГК, ІІ г.о. и др. е прието, че е недопустимо представянето на доказателства пред въззивния съд тогава, когато доказателствата са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. При действието на въведения с ГПК от 2007 г. ограничен въззив във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност във въззивната инстанция. Когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство. Причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В конкретния случай, въззивният съд, като е оставил без уважение доказателствените искания на ищеца с въззивната жалба, е приел, че те не са нови за процеса по см. на чл. 266, ал. 2 ГПК, както и че като не ги е допуснал с постановеното си определение на 02.08.2012 г. първоинстанционният съд не е извършил процесуално нарушение, тъй като исканите доказателства са неотносими по спора, е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 266, ал. 1, 2 и 3 ГПК, поради което соченото като основание за допускане на касационно обжалване противоречие с практиката на ВКС съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по този правен въпрос е налице задължителна съдебна практика, посочена по-горе.
Във връзка със заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставения процесуалноправен въпрос относно приложението на чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК, вменяващи в задължение на съда да прояви активност при установяване на релевантните са спора обстоятелства също има формирана задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК – решение № 224 от 02.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 177/2010 г., ІІ г.о., съгласно която въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, включително и за тези, довели до непопълване на делото с доказателствен материал, като по аргумент на разпоредбата на чл. 266 ГПК, както и с оглед задължението на въззивния съд в закрито заседание да се произнесе по доказателствените искания, съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК, въззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са събрани. В конкретния случай, по изложените по-горе съображения, въззивният съд е съобразил тази задължителна съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, които касаят разглеждане на касационната жалба по същество, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2116 от 12.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 3143/2012 г. на Варненския окръжен съд, ГО, ІV с-в, по касационна жалба с вх. № 37970 от 14.12.2012 г. на Т. И. Т. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: