4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
С., 25.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 3832/ 2013 год.
Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Определение №429 от 05.02.2013 г. по ч.т.д. № 152/ 2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Определение № 1156 от 30.07.2012 г. по т.д. № 602/ 2009 г. на Старозагорски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на инцидентния установителен иск на [фирма] – [населено място] срещу М. К. Х., К. И. Х. и Т. И. Х. – тримата от [населено място] за признаване за установено, че посочените лица не са внесли дължимата дялова вноска в капитала на дружеството до 08.01.2009 г. – невнесена от наследодателя им И. Т. Х. в периода 12.01.1991 г. – 04.10.2004 г. за записаните 4 дружествени дяла на стойност 40 000 лв. към 17.01.1991 г. Жалбоподателят поддържа, че се касае за несъществуващ съдебен акт, тъй като постановеното от първоинстанционния съд решение е изцяло порочно, недопустимо, алтернативно – неправилно, необосновано и незаконосъобразно, а не прекратително определение, което въззивният съд е потвърдил по правно недопустим начин. Жалбоподателят сочи, че постановеното от П. определение при изключителна бързина, буди основателно съмнение за явен уклон в полза на ответната страна. Поддържа, че искът не е изначало недопустим, а е оттеглен от жалбоподателя с въззивната жалба поради отпадане на правния интерес, тъй като ответниците са изгубили легитимацията си – за своите искове и като ответници по насрещния иск. С оглед направеното във въззивната жалба искане, жалбоподателят обосновава, че тъй като не съществува определение от 30.07.2012 г. по т.д.№ 602/2009 г. на СзОС, въззивният съд е извършил недопустимо обективиране на съдебен акт, който няма предмет и който не е определение, а решение, с което е допуснал недопустимо отклонение от предмета на спора и се е произнесъл спрямо нещо, което не съществува. Иска определението да се обезсили, защото с него е потвърден съдебен акт, какъвто не е постановен. В Допълнения на касационна частна жалба с дати 18.03.2013 г., 17.05.2013 г. и 13.06.2013 г. жалбоподателят излага съображения за недопустимост на обжалваното определение, с което се потвърждава несъществуващ съдебен акт, какъвто не е постановен, защото постановеният съдебен акт е изцяло порочен – недопустим, алтернативно – неправилен, необоснован и незаконосъобразен. Жалбоподателят поддържа, че е налице недопустимост на въззивното определение поради липса на предмет – потвърждава се нещо, което не съществува. Счита, че образуваното от въззивния съд дело е недопустимо, тъй като въззивната жалба е против първоинстанционното съдебно решение, по която жалба П. следва да се произнесе с решение, а не с определение и ВКС следва да отстрани този порок, като обезсили въззивния акт.
Ответниците по частната касационна жалба М. К. Х., К. И. Х. и Т. И. Х. – тримата от [населено място] не изразяват становища по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което е прекратено производството по делото по инцидентния установителен иск и се прегражда развитието му, намира, че частната касационна жалба е допустима на основание чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното определение е потвърдено съдържащото се в Решение №296/30.07.2012 г. по т.д.№ 602/2009 г. на Старозагорски окръжен съд определение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на инцидентния установителен иск на [фирма] – [населено място] срещу М. К. Х., К. И. Х. и Т. И. Х. за признаване за установено, че посочените лица не са внесли дължимата дялова вноска в капитала на дружеството до 08.01.2009 г. – невнесена от наследодателя им И. Т. Х. в периода 12. 01.1991г.-04.10.2004 г. за записаните 4 дружествени дяла на стойност 40 000 лв. към 17.01.1991 г. Изложени са съображения, че съгласно чл. 124 ал. 4 пр. 2 ГПК иск за установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени изрично в закона, какъвто не е процесният случай, затова предявеният иск е недопустим.
Съгласно трайноустановената съдебна практика, недопустимо е решение, постановено при липса на право на иск или ненадлежното му упражняване, решение, постановено от съда, въпреки че е бил десезиран, решение, постановено при отрицателна процесуална предпоставка или при липса на положителна процесуална предпоставка, решение на въззивния съд, с което делото е било решено по същество по недопустима, просрочена или оттеглена жалба, които пороци съответно се отнасят и за съдебните актове, с които не се решава спора по същество, които актове също следва да отговарят на изискванията за валидност.
Обжалваното определение не е недопустимо на соченото от частния жалбоподател основание. Съдебният акт, с които съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спора по същество, е определение, съгласно чл. 252 ГПК. Определението, с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения инцидентен установителен иск, съдът може да постанови като част от съдебното решение, с което разглежда по същество допустимите искове или с отделен съдебен акт – определение – характерът на който съдебен акт се определя от това какви въпроси се решават с него, а не от това къде е материализиран. Затова въззивното определение, постановено по частна жалба срещу първоинстанционно определение за прекратяване на производството по делото има предмет – правилността на обжалваното първоинстанционно определение. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че е извършено от въззивния съд недопустимо обективиране на съдебен акт, който няма предмет и който цели привидно да стабилизира атакувания първоинстанционен акт, който не е съдебно определение, а решение, с което въззивният съд бил допуснал недопустимо отклонение от предмета на спора и бил се произнесъл спрямо нещо, което не съществува. Неоснователен е и доводът на частния жалбоподател, че е недопустимо образуваното от въззивния съд дело, тъй като въззивната жалба е против първоинстанционното съдебно решение, по която жалба П. следвало да се произнесе с решение, а не с определение. Видът на акта, с който се произнася въззивният съд, се определя от въпросите, решени от първоинстанционния съд с определението за прекратяване на производството по делото.
Дори да се приеме, че у частния жалбоподател е създадено някакво съмнение в безпристрастността на съдебния състав, постановил въззивното определение на следващия ден от постъпване на частната жалба, това не дава основание да се приеме, че въззивното определение е недопустимо, като постановено по правно недопустим начин.
Обжалваното определение не съставлява недопустим съдебен акт – определение, което да не отговаря на изискванията, при които въззивният съд да може да разгледа частната въззивна жалба.
Оплакванията на жалбоподателя за неправилност не могат да се разискват в настоящото производство, основано само на оплакване за недопустимост, по което касационна жалба не отговаря на изискването на чл. 274 ал. 3 ГПК с оглед изричното уточнение на частния жалбоподател, че оплакването му е само за недопустимост на въззивното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 429 от 05.02.2013 г. по ч.гр.д. №152/ 2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: