6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 721
гр. София, 01.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 433 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Е. М., представляван от адв. Пл. Б., срещу въззивно решение № 95/03.11.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 193/2017 г. по описа на Окръжен съд – Разград. С обжалваното решение е прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи; упражняването на родителските права по отношение ненавършилите пълнолетие деца Е. К. Е. и К. К. Е. е предоставено на майката А. М. М.; определен е разширен режим на контакти между бащата К. Е. М. и децата; осъден е К. М. да заплаща на всяко от децата месечна издръжка в размер на по 150 лева, считано от влизане на въззивното решение в сила до настъпване на обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на това задължение.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение във всичките му части, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят се позовава на всички възможни основания за допускане на касационния контрол – по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно, във връзка с поддържаните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК липсва формулиран конкретен правен въпрос – в изложението бланкетно се твърди, че „въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос”, който е решен „в противоречие с практиката на ВС и ВКС, на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС”; както и че произнасянето на ВКС по настоящото дело ще е „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”. Развити са оплаквания за дискриминационната, според касатора, практика на повечето съдилища да възлагат упражняването на родителските права на майките, без да се отчитат обстоятелствата по конкретното дело. Приложено е решение № 331/01.11.2013 г. по гр.д. № 2181/2013 г., IV г.о. на ВКС, при липса на доводи каква е връзката му с настоящия спор, респ. какво противоречие е налице между решението на ВКС и въззивното решение. Изложени са общи съображения, че въпреки създадената тълкувателна практика на ВКС, при спорове за родителски права съдилищата следва да определят режим на споделеното им упражняване, защото обратното означава лишаване от родителски права на родителя, на когото те не са възложени. Без аргументация се сочи, че въззивното решение е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно.
Ответната страна – А. М., представлявана от адв.К. К., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
В частта, с която въззивното решение се обжалва по въпроса за брачната вина на съпрузите за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, съгласно изричната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 2, предл.2-ро ГПК касационната жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Производството по делото в тази му част подлежи на прекратяване.
Касационната жалба в частта й, насочена срещу въззивното решение, имащо за предмет упражняването на родителските права спрямо малолетните деца, режима на лични отношения с бащата и издръжката на децата, е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
По спора за упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца от брака, въззивният съд е приел, че по – пригодният родител е майката – А. М.. Посочено е, че до раздялата между съпрузите, грижите по отглеждането и възпитанието на двете деца са полагани изцяло от майката, като няма данни тя да не се е справяла със задълженията си като отговорен и всеотдаен родител. След напускането на семейното жилище, децата са останали при бащата, който при сложилите се конфликтни отношения, не е разрешил на майката да ги вземе със себе си. Въззивният съд е посочил, че бащата също притежава качества на отговорен родител, който след раздялата със съпругата си е поел грижите за отглеждането и възпитанието на двете момчета /тогава на възраст от 8 год. и 7 год./ и се справя до момента с помощта на родителите си, в чието жилище живеят всички. Обсъждайки в съвкупност и поотделно събраните по делото писмени и гласни доказателства, социалните доклади и заключението на психологическата експертиза, като е подложил на анализ, съпоставка и оценка всеки от критериите, имащи значение за разрешаване на въпроса на кого от родителите следва да се предостави упражняването на родителските права, съдът е приел, че с оглед интереса на децата, в случая майката е тази, която трябва да бъде предпочетена. Посочено е, че възпитателските качества на бащата разкриват дефицит, който се отразява на емоционалното развитие на децата. Негативното отношение и поведение на Кр.М. спрямо майката, системното възпрепятстване на контактите й с децата, манипулирането и настройването на двете момчета срещу нея, изграждането на образ на майка, която не се интересува от тях и безотговорно и безпричинно ги е изоставила, са довели до развитие на синдром на родителско отчуждение в умерена степен. При децата са констатирани чувства на непълноценност и самотност, на зависимост, лоялност и желание да се харесат на отглеждащия ги родител, каквито чувства и поведение са характерни за емоционално неудовлетворените деца. Пренесеното от бащата върху децата отрицателно мнение и отношение към майката, пример за което са използваните от децата нетипични за възрастта им изрази, с които я охарактеризират, са преценени от въззивния съд освен като проявление на синдрома за родителско отчуждение и като показател за недостиг на възпитателски качества на М. и близкото му обкръжение. В заключение е направен извод, че упражняването на родителските права по отношение на двете деца следва да се предостави на майката, защото ценностните й качества като родител и ползата от едно по-добро възпитание, което тя може да им осигури, са по-значими от неудобството, което момчетата ще изпитат през периода на адаптацията си в друго населено място /където М. живее/ и в новото училище. В тази връзка съдът е определил разширен режим на лични контакти на бащата с децата, отчитайки създадената между тях връзка на доверие и привързаност, както и съобразявайки се с правото на всяко дете нормално и по подходящ начин да общува с родителя, на когото не са възложени преките грижи по отглеждането и възпитанието.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на жалбата му.
Релевираните основания по чл.280, ал.2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, освен че по никакъв начин не са аргументирани от касатора, не се установяват и при служебната проверка, която ВКС е задължен да извърши. Правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и неговата допустимост в обжалваната част не могат да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не могат да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които обуславят очевидна неправилност на решението, доколкото поначало касационният съд съгласно чл.290, ал.2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение, както е в случая по спора за родителски права – да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то от ГПК изисква неправилността на съдебното решение да бъде очевидна, т. е. да може да бъде констатирана, без да се налага в производството по чл.288 ГПК съдът да прави преценка на дейността на въззивния съд по анализа и оценката на събраните доказателства, дали въз основа на това правилно е установена фактическата обстановка по делото, а оттам – правилно ли е приложен законът, допуснати ли са съществени нарушения на процесуални правила и обосновано ли е решението. В случая, съставът на ВКС не може да изведе служебно правен въпрос, обуславящ очевидна неправилност на въззивното решение. Доводите на касатора в изложението изразяват собственото му схващане, че той е по-пригодният да упражнява родителските права и като не е достигнал до този извод, въззивният съд е постановил едно очевидно неправилно решение, възпроизвеждащо „дискриминационната практика на съдилищата” да предоставят родителските права на майките.
Не се установяват и поддържаните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, които са бланкетно цитирани от жалбоподателя. Съгласно разрешението, прието по т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като израз на диспозитивното начало в процеса, касаторът е длъжен да посочи обуславящия за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който претендира да бъде селектирана жалбата му, като израз на диспозитивното начало в процеса. В случая, представеното изложение не поставя правни въпроси, а съдържа единствено оплаквания, представляващи основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които се разглеждат в производството по чл.290 ГПК, след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. В приложеното от касатора решение на състав на ВКС, предмет на разглеждане са били въпроси, касаещи кога са налице изменения на обстоятелствата като основание за промяна на мерките за упражняване на родителските права.
Извън това, следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от задължението в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните за спора факти. Мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се вземат при отчитането на всички интереси и обстоятелства, разглеждани в тяхната съвкупност, но приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Децата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед на възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като пълноценни личности, което е невъзможно да бъде постигнато без осъществяването на нормални отношения с другия родител.
Критериите, от които се ръководи съдът при решаване на спор за упражняване на родителски права са посочени в ППВС №1/1974 г., част от тях са нормативно уредени в чл.59, ал. 4 СК, но изброяването в съдебната практика и в СК е примерно, а не изчерпателно. Съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично обстоятелства, стига те да са от значение за спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Релевантните факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени поотделно и в съвкупност, като във всеки случай съдът е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях, като се ръководи най-напред от интереса на детето. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и той е водещ при преценката на кого от двамата родители да се възложи прякото упражняване на родителските права. За да охрани този интерес, съдът съобразява възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от тях грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, полът и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Съдът е длъжен да обсъди всички обстоятелства поотделно и в съвкупност и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето. При тази преценка следва да бъде обосновано и защо не се зачита желанието на детето, което то е заявило при изслушването на основание чл. 59, ал. 4 СК, или пред експерт или по друг повод, а ако съдът приеме, че има данни за родителско отчуждение, той е длъжен да вземе /чл.59, ал.6 СК/ становище на вещо лице – психолог /в т.см. – решение № 215/21.06.2011 г. по гр.д.№ 1325/2010 г., III г.о., решение № 152/18.06.2012 г. по гр.д.№ 1066/2011 г., III г.о., решение № 712 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 81/2010 г., III г.о., решение № 58/12.02.2014 г. по гр. д. № 6073/2013 г., IV г.о., решение №59/04.05.2018 г. по гр.д.№ 2396/ 2017г.,III г.о. на ВКС и др./. Въззивното решение е съобразено с цитираните постановки в трайната практика на ВС и ВКС.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на К. Е. М., срещу въззивно решение № 95/03.11.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 193/2017 г. по описа на Окръжен съд – Разград, в частта му, с която е прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи. ПРЕКРАТЯВА в тази част производството по гр.д. № 433/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение.
Определението в тази част подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 95 от 03.11.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 193/2017 г. по описа на Окръжен съд – Разград в останалата му обжалвана част.
Определението в тази част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.