7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 727
гр. София, 07.09.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3103 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Уордсуорт, гражданин на О. Кралство на Великобритания и С. И. чрез процесуален представител адв. С. С. С. срещу решение № 1210 от 08.06.2015г. по т. дело № 1458/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 83 от 13.01.2014г. по т. дело № 765/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав и М. Уордсуорт е осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер 7 428,72 лв. и по сметка на Софийски апелативен съд държавна такса в размер 3 714,36 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е прието за установено на основание чл. 694 ТЗ, че М. Уордсуорт има по отношение на [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] необезпечено вземане за главница в размер 87 341,73 евро, произтичащо от предварителен договор за продажба на апартамент А 603, намиращ се в [населено място], кв. Стражите, комплекс Ди О. и е отхвърлен иска с правно основание чл. 694 ТЗ по отношение на вземанията за неустойки като неоснователен.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е уважен иска за главница на основание чл. 55 ЗЗД, вместо на заявените главно и евентуално основания по чл. 617, ал. 2 ТЗ и чл. 79 ЗЗД, тъй като такъв иск не е предявен, предвид липсата на твърдения в исковата молба за разваляне на договора от страна на ищеца. Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му по отношение на частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска за главница на основание чл. 55 ЗЗД, вместо по чл. 617, ал. 2 ТЗ и чл. 79 ЗЗД. Касаторът релевира доводи за наличие и на общото основание за допускане на касационно обжалване на решението на САС по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Приложимо ли е трансформационното правило на чл. 617, ал. 2 ТЗ по отношение на непаричните задължения на страните по предварителен договор да сключат окончателен договор съобразно уговореното помежду им? – въпрос, решен в противоречие с решение № 539 от 14.10.2008г. по т. д. № 263/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1114 от 27.06.2014г. по т. д. № 775/2013г. на Софийски градски съд ТО, VI-7 състав.
2. Намира ли приложение общата разпоредба на чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД, предвиждаща компенсаторно обезщетение за вреди, в случаите на неизпълнение на предварителни договори по чл. 19 ЗЗД? – въпрос, решен в противоречие с решение № 191 от 22.11.2013г. по т. д. № 729/2011г., ТК, II т. о., решение № 67 от 25.02.2013г. по гр. д. № 170/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 64 от 03.06.2011г. по гр. д. № 476/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 1114 от 27.06.2014г. по т. д. № 775/2013г. на Софийски градски съд, ТО, VI-7 състав.
3. Може ли изправната страна по предварителен договор да защити легитимния си кредиторов интерес чрез конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД в случай, че съответният недвижим имот, предмет на предварителния договор, вече не е в активите на длъжника – ответник? – въпрос, решен в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т. 19.
Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Софийски градски съд е бил сезиран с предявени от М. Уордсуорт срещу [фирма] /в несъстоятелност/ искове по чл. 694, ал. 1 ТЗ за установяване на дължимостта на необезпечено вземане за главница в размер на 107 064 евро с левова равностойност 209 398 лв. на основание чл. 617, ал. 2 ТЗ поради трансформирането в парично на неизпълненото непарично задължение на ответника по сключен между страните предварителен договор за прехвърляне собствеността върху недвижимия имот, предмет на договора, евентуално на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД като обезщетение за неизпълнение на това задължение, евентуално на основание чл. 55 ЗЗД, ако се установи, че договорът не е породил правно действие, бил е нищожен, прекратен, развален и т. н., както и за установяване на дължимостта на уговорени в договора неустойки за забава в определени размери и за определени периоди по чл. 6.2от предварителния договор и чл. 4.2 от анекса към него.
За да направи извод, че не е налице първото основание за дължимост на претендираната сума по чл. 617, ал. 2 ТЗ, въззивният съд е изложил съображения, че посочената разпоредба не урежда фактическия състав на задълженията, а особените правила на тяхната изискуемост като последица от факта на откриване на производство по несъстоятелност, с настъпването на което не се променя основанието на трансформираните непарични задължения, а само техният предмет. Касае се за потестативно право на купувача по неизпълнение на предварителен договор, а не за притезание, т. е. непарично задължение по смисъла на посочената правна норма.
Неоснователността на евентуалната претенция за дължимост на претендираната сума по чл. 79, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е аргументирана с обстоятелството, че при допуснато неизпълнение на задължението на продавача по предварителен договор възниква потестативното право на купувача да претендира обявяването му за окончателен с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
За да възприеме извод за основателност на иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, решаващият съдебен съд се е позовал на отпадане на основанието за получаване от ответника на сумата от 87 341,73 евро поради разваляне на предварителния договор от страна на ищеца едностранно без предоставяне на допълнителен срок за изпълнение съобразно чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предвид забавата на ответника, настъпила на 02.09.2007г. и пълното неизпълнение на задължението му. Въззивният съд е приел, че предварителният договор е развален с подаване на молбата на ищеца за предявяване на вземанията за връщане на платената цена по договора.
Възражението на ответника за недължимост на претендираната сума поради това, че ищецът не е изпълнил задължението си за плащане на уговорената цена, е прието за неоснователно, предвид установеното от писмените доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза плащане на уговорените суми на съответните дати на посочения в предварителния договор посредник. Поради това, че сумите са постъпили по сметката на лице, овластено съгласно договора да получава плащанията за сметка на продавача, е направен извод, че ищецът е погасил поетото с договора задължение. Съдът е приел за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за главница, тъй като с предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност, давността се прекъсва и спира да тече, докато трае производството по несъстоятелност и към датата на предявяване на иска петгодишната погасителна давност не е изтекла.
Отхвърлянето на исковете за установяване на вземания за неустойки за забава е аргументирано с липсата на необходимите предпоставки, тъй като обезщетение за забава се дължи само при реално забавено изпълнение, докато в настоящия случай предварителният договор е развален. С развалянето на договора са отпаднали с обратно действие всички възниикнали въз основа на него последици, включително задълженията за неустойка за забава, като съдебният състав се е позовал и на Тълкувателно решение № 7/13.11.2014г. по т. д. № 7/2013г. на ВКС, ОСГТК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаване на възникналия между страните спор, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос по конкретното дело е този, който е включен предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е уважен иск на касатора с правно основание по чл. 694 ТЗ във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, са неоснователни. Видно от исковата молба, такъв иск е предявен от ищеца при условията на евентуалност, поради което като се е произнесъл по него съдебният състав не е излязъл извън предмета на спора. С въззивния съдебен акт съдът се е произнесъл в съответствие с изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, формиращи основанията на исковите претенции в посочената от ищеца поредност на главна и евентуално съединени претенции. Поради това, че въззивното решение не разкрива вероятност да е процесуално недопустим съдебен акт, не следва да се допуска касационното му обжалване.
Първите два, формулирани от касатора, материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
По отношение на първия правен въпрос е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 503 от 17.08.2009г. по гр. д. №2941/2008г. на ВКС, ГК, ІV отделение, съгласно която задължението за прехвърляне собствеността върху един недвижим имот не може да се превърне съгласно чл. 617, ал. 2 ТЗ от непарично в парично задължение, оценено по пазарната му стойност към момента на откриване производството по несъстоятелност, както и че това непарично задължение може да се удовлетвори само по реда на чл. 362 – 364 ГПК, т. е. чрез предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но това задължение не се включва в масата на несъстоятелността. Въззивният съд в съответствие с посочената съдебна практика е направил извод, че се касае за потестативно право на купувача по неизпълнение на предварителен договор, а не за притезание, т. е. непарично задължение по смисъла на чл. 617, ал. 2 ТЗ, поради което трансформационното правило, уредено в посочената правна норма е неприложимо.
По втория правен въпрос също не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на решението на САС. Посочената от касатора съдебна практика е неотносима, тъй като в нея не се съдържа отговор на този въпрос: в решение № 191 от 22.11.2013г. по т. д. № 729/2011г., ТК, II т. о. и решение № 67 от 25.02.2013г. по гр. д. № 170/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. е разгледан въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 82 ЗЗД при претенция за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в резултат на забавено изпълнение на задължението за изграждане и предаване на купувача на недвижим имот – предмет на предварителен договор, но не е разгледан въпрос относно дължимостта на обезщетение за пълно неизпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността по предварителен договор. В решение № 64 от 03.06.2011г. по гр. д. № 476/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. съдебният състав се е произнесъл по въпроси, различни от релевантните по настоящия спор, а именно: съставлява ли положителната разлика между уговорената в предварителния договор за продажба на недвижим имот цена и повишената след сключване на договора пазарна стойност на имота вреда /пропусната полза/ за купувача и дължи ли продавачът обезщетение в размер на същата разлика в случай на виновно неизпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността, ако е бил недобросъвестен при сключване на предварителния договор и е знаел, че имотът е обременен с права на трети лица. В решение № 1114 от 27.06.2014г. по т. д. № 775/2013г. на Софийски градски съд, ТО, VI-7 състав въпросът за компенсаторното обезщетение изобщо не е разглеждан.
По първите два правни въпроса не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Позоваването на противоречие с решение № 539 от 14.10.2008г. по т. д. № 263/2008г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 1114 от 27.06.2014г. по т. д. № 775/2013г. на Софийски градски съд ТО, VI-7 състав е неснователно, тъй като при създадена постоянна практика на ВКС по смисъла на т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК постановеното при действието на отменения ГПК решение № 539 от 14.10.2008г. по т. д. № 263/2008г. на ВКС, ТК, I т. о. е неприложимо, а първоинстанционните и въззивните съдилища са длъжни да се съобразяват с нея.
Третият поставен от касатора правен въпрос не е отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата воля на въззивната инстанция – въззивният съд не е приел, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД може да бъде уважен, ако съответният недвижим имот, предмет на предварителния договор, вече не е в активите на длъжника – ответник. Именно поради пълното неизпълнение на задължението на продавача за прехвърляне собствеността върху имота, включително и в хипотезата, когато имотът не е в неговите активи, възниква основание за купувача да развали предварителния договор и да претендира връщане на платената цена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът не е обосновал защо счита, че посочените от него правни въпроси отговарят на посочените изисквания, не е изложил доводи за значението на относимите правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав прави извод, че поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1210 от 08.06.2015г. по т. дело № 1458/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.