1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 73
гр. София, 27.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 157/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Е. М. от [населено място] против постановеното по в. гр. д. № 1578/2014 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав, въззивно решение № 1122 от 05.06.2014 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1829 от 23.09.2014 г. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 1541 от 07.03.2014 г. по гр. д. № 3898/2013 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от С. Е. М. срещу ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 110 000 лв. до претендираните 150 000 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна в обжалваната част, за уважаване на иска в пълен размер и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и е определил обезщетение в занижен размер, несъобразен с интензитета на понесените вреди и с икономическата обстановка в страната. Навежда оплаквания за допуснати във въззивното производство съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в недопускане на своевременно поискани доказателства – свидетелски показания и съдебна психолого-психиатрична експертиза, за установяване на неимуществените вреди и на настъпилите в хода на делото усложнения в здравословното му състояние, необсъждане на доводите във въззивната жалба относно значението за размера на обезщетението на лимитите на застрахователна отговорност, незадълбочено изследване и обсъждане на обстоятелствата, релевантни за приложението на принципа за справедливост по конкретното дело.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация ЗД [фирма] – [населено място], не заявява становище по касационната жалба.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК от ответника е подадена насрещна касационна жалба срещу частта от въззивното решение, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение искът по чл.226, ал.1 КЗ е уважен за разликата над 30 000 лв. до 110 000 лв. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на чл.52 ЗЗД, довело според ответника – касатор до присъждане на обезщетение в несправедливо завишен размер. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в жалбата.
Касаторът – ищец изразява становище за недопустимост на насрещната касационна жалба в частта, с която е обжалвано въззивното решение за отхвърляне на иска за разликата над 30 000 лв. до 80 000 лв., за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване на решението в останалата обжалвана част и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на С. Е. М. :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Е. М. срещу ЗД [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 110 000 лв. до претендираните с исковата молба 150 000 лв. /част от вземане с общ размер 200 000 лв./, Софийски апелативен съд е приел, че сумата 110 000 лв. представлява справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди, които ищецът е претъпял по повод смъртта на майка си А. Л. – М. при настъпило на 16.11.2008 г. пътно – транспортно произшествие.
При произнасяне по размера на дължимото обезщетение въззивният съд е взел предвид показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, които са обяснили, че между ищеца и неговата майка са съществували много близки отношения; че ищецът е бил „слабост” на майка си и връзката помежду им е била по-силна от тази между майката и сестрата на ищеца; че след смъртта на майка си ищецът се е затворил в себе си и е ограничил социалните си контакти, което е рефлектирало върху резултатите му в училище и в университета, където е учил две години и е прекъснал обучението си; че ищецът не е преодолял загубата от смъртта на майка си. След като е съобразил установените от свидетелите факти и е отчел възрастта на пострадалата, обстоятелството, че тя е упражнявала лекарска професия и е била ценена като професионалист в своята област, както и съществувалата към момента на увреждащото събитие икономическа обстановка в страната, отразена в лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, въззивният съд е направил решаващия извод, че обезщетението от 110 000 лв. е достатъчно, за да компенсира в пълна степен понесените от ищеца неимуществени вреди и да удовлетвори изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД.
С въззивната жалба ищецът – жалбоподател е поискал да бъдат допуснати още двама свидетели „за установяване в най-пълна степен на интензитета на неимуществените вреди”. В съдебно заседание на 03.06.2014 г. Софийски апелативен съд е оставил искането без уважение, след като е преценил, че събраните в първоинстанционното производство гласни доказателствени средства са достатъчни за установяване на интензитета на понесените неимуществени вреди и не се налага допускане на нови свидетели за същото обстоятелство. Въззивният съд е оставил без уважение и искането в допълнителна молба от 02.06.2014 г. за приемане на писмени доказателства и за допускане на съдебна психолого-психиатрична експертиза с цел установяване на нови обстоятелства по смисъла на чл.266, ал.2, т.2 ГПК от значение за размера на обезщетението – настаняване на ищеца за задължително лечение за срок от два месеца на основание чл.155 от Закона за здравето, наложено от вътрешната му емоционална нестабилност и засилилия се интензитет на душевните болки и страдания от смъртта на неговата майка, и прогнозите за бъдещото му здравословно състояние. Недопускането на доказателствата е мотивирано със съображения, че те касаят твърдени усложнения на психическото състояние на ищеца и по-конкретно отключване на ново психическо заболяване, довело до принудителното му настаняване за лечение, които не са предмет на делото и за които не е допускано изменение на иска в първото заседание пред Софийски градски съд. Изложено е и съображение, че ако състоянието, наложило принудителното лечение, действително се намира в причинна връзка с увреждащото събитие, „по-скоро може да се мисли за ексцес, което е извън настоящото производството”.
Становището на състава на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК с въпросите : 1. Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен на основание чл.226 КЗ пряк иск срещу застрахователя; Следва ли съдът да изхожда и от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, в частност и от нивата на застрахователното покритие за неимуществени вреди, като определящи за икономическата конюнктура, при прилагане на критерия за справедливост в производствата по предявени преки искове срещу застрахователя с правно основание чл.226, ал.1 КЗ; 2. Следва ли въззивният съд в решението си да обсъди всички правни доводи на ищеца във връзка със съществуващата икономическа конюнктура, в т. ч. и застрахователните лимити, ако въззивникът се е позовал на тях във въззивната жалба при обжалване на справедливия размер на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди; 3. Следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл.266, ал.3 ГПК своевременно поискани от страната свидетелски показания за установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства; 4. Следва ли въззивният съд да допусне и приеме при условията на чл.266, ал.2, т.2 ГПК писмени доказателства, свидетелски показания и експертно становище, поискани за доказване на новонастъпили факти – за установяване на настъпили в хода на процеса усложнения в психическото състояние на пострадалия от ПТП, предявил пряк иск срещу застрахователя на виновния водач, за които се твърди, че са в пряка причинно-следствена връзка с деликта, осъществен при процесното ПТП; 5. Влошаването на психическото здравословно състояние на ищеца по време на въззивното производство по иск с правно основание чл.226 КЗ релевантен факт ли е за спора за неимуществени вреди или същото представлява ексцес, който следва да бъде предмет на разглеждане в друго дело.
Формулираните в п.1 два въпроса са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявения от касатора пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ. Касационно обжалване по тези въпроси обаче не може да се допусне поради отсъствие на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка – противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, посочена в изложението.
С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани при определяне на обезщетения за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. Според указанията в т.11 от постановлението, при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, като в мотивите към съдебното решение трябва да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението – т.ІІ, е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението; В случаите на смърт такива обстоятелства са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Задължителните указания в цитираното постановление са залегнали и в мотивите към посочените в изложението решения на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о. В решенията е прието, че за да отговаря на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, присъденото от съда обезщетение за неимуществени вреди следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след преценка на всички релевантни обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”, и в най-пълна степен да компенсира причинените неимуществени вреди. В създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика, на част от която касаторът се е позовал в изложението – решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., е възприето разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и от формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. В мотивите към решението съдът е посочил обстоятелствата, които преценява като значими за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като е акцентирал върху момента на настъпване на вредите, възрастта и общественото положение на пострадалата, степента на родствена близост между нея и претендиращото обезщетение лице, установената от свидетелите силна връзка помежду им, интензитета и продължителността на търпените след смъртта на пострадалата неимуществени вреди и цялостното отражение на преждевременната й загуба върху живота на сина й. Въззивният съд се е позовал изрично и на обществено – икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждащото събитие, посочвайки гг като факт от значение за справедливия размер на обезщетението. От мотивите към решението не може да се направи извод за игнориране на възприетите от задължителната съдебна практика критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, поради което искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно. Доводите на касатора, че съдът не е съобразил в достатъчна степен критериите на ППВС № 4/1968 г., не е посочил значението на всяко обстоятелство за размера на обезщетението и не е съобразил обезщетението с нивото на застрахователно покритие към момента на настъпване на вредите, са относими към правилността на обжалваното решение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правилността на решението не е предмет на производството по чл.288 ГПК, поради което касационната инстанция не може да допусне въззивното решение до касационно обжалване по съображения за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и за нарушение на процесуалните правила за мотивиране на решението.
Процесуалният въпрос по п.2 не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Както бе отбелязано по-горе, въззивният съд е посочил, че при определяне на обезщетението съобразява и съществуващите в страната обществено – икономически условия към момента на настъпване на вредите, които задължителната практика по чл.290 ГПК е възприела като релевантни за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Липсата на подробно обсъждане в мотивите към решението на поддържаните във въззивната жалба доводи относно значението на икономическата конюнктура за размера на обезщетението не е равнозначно на несъобразяване на този правнорелевантен факт. След като въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обезщетението взема предвид и обществено – икономическите условия в страната, необсъждането на заявените в тази насока доводи не е рефлектирало върху размера на определеното обезщетение и върху отхвърлянето на иска. Несъответствието на поставения въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване във връзка с него и не се налага обсъждане на твърденията в изложението за разрешаване на въпроса в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 7/1965 г., решение № 93/06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 200/21.10.2013 г. по гр. д. № 2254/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.
Общото основание на чл.280, ал.1 ГПК не е осъществено и по отношение на процесуалния въпрос, формулиран в п.3. За да остави без уважение искането на касатора за допускане на още двама свидетели във въззивното производство за установяване „в най-пълна степен” на интензитета на понесените неимуществени вреди, въззивният съд е преценил, че събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания са достатъчни за установяване на посоченото обстоятелство. Въззивният съд не е констатирал първоинстанционният съд да е допуснал процесуално нарушение с отказа да допусне допълнително свидетели и не е отхвърлил иска по съображения, че от показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели не се установява интензитет на вредите, налагащ определяне на обезщетение за неимуществени вреди в по-висок размер. В зависимост от мотивите, с които е аргументирано недопускането на свидетелите и последващото частично отхвърляне на иска, поставеният въпрос не може да послужи като общо основание за достъп до касация, а наред с това разрешаването му от въззивния съд не влиза в противоречие с посочената от касатора задължителната практика в решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на ВКС, ІV г. о., според която „съдът може да допусне само някои от поисканите от страната няколко свидетели, но трябва да допусне и останалите, ако призованите не установят спорния факт; когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба; в случая не се касае за несвоевременно ангажирани доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда”.
Въпросите по п.4 и п.5 са поставени във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е отказал да допусне и да събере във въззивното производство доказателства за настъпили в хода на делото усложнения в психическото състояние на ищеца – касатор, намиращи се в пряка причинно – следствена връзка с увреждащото пътно – транспортно произшествие. Касаторът поддържа, че като е отказал да събере доказателствата и да съобрази настъпилите усложнения при определяне на размера на обезщетението, въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителната практика по приложението на чл.266, ал.2, т.2 ГПК в решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 60/17.03.2014 г. по гр. д. № 4474/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., както и със задължителната практика по въпросите на ексцеса, обективирана в ППВС № 4/1975 г., решение № 161/17.01.2013 г. по т. д. № 1040/2011 г. на ВКС, І т. о., решение № 191/26.06.2012 г. по гр. д. № 1368/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 306/07.06.2011 г. по гр. д. № 1556/2009 г. на ВКС, ІV г. о.
С решение № 60/17.03.2014 г. по гр. д. № 4474/2013 г. състав на ВКС, ІІІ г. о., се е произнесъл, че въззивният съд не може да откаже да приеме поискани с въззивната жалба писмени доказателства, които се отнасят до настъпили след приключване на съдебното дирене в първата инстанция факти, имащи значение за изхода на делото; неприемането на доказателства за такива факти съставлява съществено процесуално нарушение на чл.262, ал.2, т.2 ГПК. В решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС, ІV г. о., е разгледан въпросът за задължението на въззивния съд да вземе предвид настъпили в хода на делото факти, които имат значение за размера на претендираното с иска обезщетение за неимуществени вреди от деликт, като е прието, че : Настъпилите в хода на процеса факти имат значение за спорното вземане за обезщетение, когато обуславят неговото придобиване, изискуемост или погасяването му, а когато обезщетението включва и бъдещите вреди, от значение са и настъпилите в хода на процеса факти, които обуславят размера на вземането; Това са факти, които биха се преклудирали от силата на пресъдено нещо на постановеното решение и затова въвеждането им в процеса от ищеца не е изменение на иска по основание; Ако новонастъпил факт не би се преклудирал от силата на пресъдено нещо, съдът може да го вземе предвид само при изменение на иска по основание; Фактите, обуславящи ексцес, не се вземат предвид от съда ако съобразяването им би довело до недопустимо изменение на иска по основание и по петитум. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал ангажираните в хода на въззивното производство доказателства /свидетелски показания и съдебна експертиза/, тъй като е преценил, че чрез тях се цели установяване на новонастъпили факти, касаещи ново психическо заболяване, довело до настаняване на пострадалия ищец за принудително лечение и до понасяне на нови неимуществени вреди, които не са включени във въведения пред първата инстанция предмет на делото и не могат да бъдат взети предвид във въззивното производство поради недопустимост на изменението на иска. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е отрекъл фактите, посочени в молбата от 02.06.2014 г., да имат характер на новонастъпили факти по смисъла на чл.266, ал.2, т.2 ГПК. При този извод не би могло да се приеме, че като е отказал допускането на доказателствата, съдът се е отклонил от задължителната практика на ВКС в цитираните решения. Освен това, предвид преценката, че твърдените в молбата факти насочват „по-скоро към ексцес”, недопускането на доказателствата съответства на практиката в решението по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС, ІV г. о., според която при проявление на ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от ново състояние на пострадалия и произлезлите от него вреди може да бъде търсено в рамките на вече висящ процес само доколкото са налице предпоставките за изменение на иска. В съответствие със задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС съставът на ВКС няма правомощия да преценява в рамките на производството по чл.288 ГПК дали е правилен изводът на въззивния съд, че твърдените в молбата от 02.06.2014 г. нови факти насочват към ексцес, вредите от който подлежат на обезщетяване в друго производство, а не към усложнение на психическото състояние на ищеца, предпоставящо определяне на обезщетение в по-висок размер в рамките на висящото дело.
Отговорът на въпроса по п.5 – дали влошаването на психическото здравословно състояние на ищеца по време на въззивното производство е релевантен за спора за неимуществени вреди или представлява ексцес, предполага проверка на правилността на извода на въззивния съд, че новото психическо състояние на ищеца позволява „да се мисли по-скоро за ексцес”. Поради това въпросът не може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и е безпредметно да се обсъжда задължителната съдебна практика, с която касаторът е обосновал допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1578/2014 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната от касатора – ищец част.
Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са поискани и не е доказано извършването им.
По насрещната касационна жалба на ЗД [фирма] :
Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от касатора – ищец част касационната жалба не може да бъде разгледана по същество. При тези обстоятелства насрещната касационна жалба на ответника следва да бъде оставена без разглеждане на основание чл.287, ал.4 ГПК, без да се обсъждат доводите на касатора – ищец за частичната й недопустимост по отношение на уважената част от иска за разликата над 30 000 лв. до 110 000 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд, 8 състав, въззивно решение № 1122 от 05.06.2014 г. по в. гр. д. № 1578/2014 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1829 от 23.09.2014 г., в частта, с която е потвърдено решение № 1541 от 07.03.2014 г. по гр. д. № 3898/2013 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от С. Е. М. срещу ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 110 000 лв. до 150 000 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на ЗД [фирма] срещу частта от въззивно решение № 1122 от 05.06.2014 г. по в. гр. д. № 1578/2014 г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 1541 от 07.03.2014 г. по гр. д. № 3898/2013 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на ЗД [фирма] да заплати на С. Е. М. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 30 000 лв. до 110 000 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :