О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 731
С. 05.11.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 2537 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Софийска градска прокуратура против въззивно решение № 7660 от 16.11.2017г. по в.гр.д. № 4983/2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 19743 от 29.11.2016г. по гр.д.№ 23431/2016г. на Софийски районен съд като е осъдена Прокуратурата на РБ, на основание чл.2 ал.1 т.3 З., да заплати на Л. Ц. М. сумата от 24 990лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на водено срещу нея наказателно производство по н.о.х.д.№ 20389/2012г. на СРС, по което е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 10.03.2015г., ведно със законната лихва, считано от 26.04.2016г. и са присъдени разноски.
Като основание за допустимост касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по поставени два въпроса. Първият е относно задължението на въззивния съд да постанови акта си след като посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, а вторият е дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общественото разбиране за справедливост на обезвредата. Позовава се на противоречие на въззивния акт с ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г.на ОСГК на ВКС и с ППВС №4/23.12.1968г., както и с конкретно посочени решения на ВКС по чл.290 ГПК. Позовава се и на решения на други съдилища, с твърдения, че са присъждани по-малък по размер обезщетения за по-продължителни наказателни производства и при определени по-тежки мерки за неотклонение от тези по конкретния случай.
Срещу подадената от касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост и основателност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
В. съд е преценил като справедлив претендирания размер и е потвърдил акта, с който е уважен иска в пълен размер относно дължимото обезщетение като е съобразил: заеманата от ищцата длъжност – главен полицай, командир на група „Охрана на обществения ред”към 06 РУ, със стаж над 20 години, с безупречни качества и ползваща се с безспорен авторитет преди повдигане на обвинението, спецификата на вида и характера на деянията, за които е повдигнато обвинение, а именно: по чл.387 ал.1,вр. с чл.20 ал.2, по чл.131 ал.1 т.2 изр.3, вр.чл.129 ал.2,вр.ал.1, чл.20 ал.2 НК /умишлени деяния от общ характер/, продължителността на производството от 5 години и 2 месеца /от 25.01.2010г., когато е започнало разследването до 10.03.2015г., когато е влязло в сила съдебно решение, с което лицето е признато за невинно/, фактът, че досъдебното производство е водено при начална липса на обосновано предположение за извършено от нея престъпление и при очевидно игнориране на доказателствата в нейна защита /поради наличие на запис и изготвена техническа експертиза въз основа на него/, огромният медиен отзвук на случая поради обществената известност на част от лицата, които са участвали в него и отрицателният начин, по който този отзвук е рефлектирал върху личния, семейния и професионалният живот на пострадалата. В. съд е приел за установено, че вследствие на обвинението ищцата е изпаднала в депресия през м.08.2010г., през м.06.2011г. е била в умерено тежък депресивен период, а през м.10.2012г. в състояние на тежко рецидивиращо депресивно разстройство, което е налагало лечение и приемане на лекарства. Съдът е приел,че „нанесената травма от неоснователното обвинение не е отзвучала и към момента”. С оглед на ангажираните гласни доказателства, съдът е приел, че ищцата се е чувствала „унизена пред семейството, приятелите и колегите”, защото е била обвинена в извършване на престъпления от общ характер, свързани с упражняваната от нея професия на полицай. Именно неоснователното обвинение е станало причина съпругът й /също полицай/ да подаде молба за развод /бракът й е прекратен с решение от 4.10.2012г./, а ищцата, заедно с тринадесетгодишният й син се е наложило да напуснат семейното жилище и да се преместят да живеят при родителите й, в тяхното двустайно жилище. Дискредитирането й пред колегите и приятелите й, е променило изцяло животът й. Тя е била изпратена в група М. към Охранителна полиция по допълнителен щат към щата на СДВР, където по показанията на свидетеля А. изпращали служителите с провинения. Шансовете й за професионална реализация и кариерно израстване били сведени до нула. Всички знаели за случая и приятелите й започнали да я избягват.
При тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на посоченото специално основание.
В. съд е преценил всички релевантни обстоятелства, които са установени с ангажираните по делото доказателства, като е изложил много подробни мотиви за тяхното отражение върху личността на пострадалата и въз основа на това е определил адекватния размер на дължимото обезщетение за реално причинените неимуществените вреди. Относно начина на определяне на обезщетението, въззивният съд е съобразил цитираната от касатора практика – ППВС №4/23.12.1968г., както и смисълът на дадените отговори на въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване в конкретно посочените решения на ВКС по чл.290 ГПК. В решаващите си мотиви, съдът е изложил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и всяко наведено от страните възражение и се е произнесъл по изложените доводи, след което е определил размера на дължимото обезщетение на базата на установените като реално причинени неимуществени вреди, свързани с конкретно преживения стрес и притеснения от евентуално неоснователно осъждане, настъпила промяна в начина на живот, свързани с влошаване на здравословното състояние, разпад на семейството, изключителната степен на накърняване на доброто име и лично достойнство на пострадалата и ясно установеното последвало негативно отношение от приятели и колеги. Независимо, че в мотивите на въззивния акт, това изрично не е посочено, при определяне на размера на дължимото обезщетение, са съобразени и обстоятелствата на които касаторът акцентира икономическа среда, жизнен стандарт и общественото разбиране за справедливост на обезвредата. Това е така, защото същите се включват в обществения критерии за справедливост и по подразбиране, като негов елемент, се отчитат от съда. Но във всички случаи, при определяне на отговорността на държавата на тях, акцентът е върху тежестта на реално причинените неимуществени вреди.
Доколкото съгласно ППВС №4/1968г., дължимата от съда преценка за всеки отделен случай е конкретна и специфична, произтичаща от установените релевантни обстоятелства, цитираната от касатора съдебна практика, постановена във връзка с други случаи и факти относно тежестта на реално причинените неимуществени вреди, е несъотносима /и същата не може да обоснове посоченото специално основание за допустимост/.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7660 от 16.11.2017г. по в.гр.д. № 4983/2017г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :