4
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1463/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 750
гр.София, 14.11.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1463/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Н.Н. от САК срещу въззивното решение на Окръжен съд-Стара Загора № 403/30.10.2012 год., постановено по в.т.дело № 571/2012 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Районен съд-Ст.З. № 483/10.05.2012 год. по гр.дело № 7592/2011 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма] иск по чл.422 ГПК, с който се иска да бъде признато за установено дължимостта на вземането по издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3416/30.09.2011 год. по ч.гр.дело № 5040/2011 год. на РС-Ст.З. за сумата 12 923 лева, представляваща частично неизплатена цена за закупена стока по две фактури от 2006 год. и за сумата 4 491,52 лева – мораторна лихва върху посочената главница, както и съответните разноски по заповедното производство.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че извършеното частично плащане от страна на ответника-купувач на стоката по издадените фактури представлява признание на дълга и има за последица прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД по отношение на останалата част от вземането за цената на стоката. В тази връзка неправилно според касатора съдът е приел, че ответникът не дължи вземането по издадената в полза на ищеца заповед по чл.410 ГПК, тъй като претенцията му е погасена по давност.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по поставения материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД и по-конкретно: дали извършеното от купувача частично плащане по издадените фактури представлява признание за пълния размер на задължението за заплащане на цената и прекъсва ли давността по отношение на останалата част от дълга. Твърди, че така поставеният въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по него е налице противоречива съдебна практика, позовавайки се на приложените към жалбата решения на РС-Благоевград по гр.дело № 934/2011 год. и на ОС-Благоевград по гр.дело № 1264/2011 год., за които липсват данни, че са влезли в законна сила.
Ответникът по касационната жалба едноличен търговец Н. К. Н. с фирма „С.-Н. Н.”, гр.Ст.З. чрез процесуалния си представител адвокат К.Л. от АК-Ст.З. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и след проверка на данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото с обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният установителен иск за признаване дължимостта на вземането по издадената в полза на ищеца на основание чл.410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение за сумата 12 923 лева – частично неизплатена цена на закупена стока по фактури № 4205/16.06.2006 год. на стойност 20 806,80 лева и № 4227/01.07.2006 год. на стойност 21 100,80 лева, както и претенцията за мораторна лихва в размер на 4 491,52 лева за забавено плащане на посочената главница. Прието е за основателно направеното от ответника възражение, че процесните вземания са погасени по давност, тъй като заявлението по чл.410 ГПК е подадено пред районния съд на 29.09.2011 год. след изтичане на петгодишния давностен срок по отношение на главницата, считано от датата на фактурирането на стоката, съответно-тригодишния давностен срок по отношение претенцията за мораторни лихви. Счетен е за неоснователен доводът на ищеца, че с извършените частични плащания по фактурите е налице признаване на дълга от страна на купувача и давността е била прекъсната по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД. Изложени са съображения, че според постоянната съдебна практика, извършеното частично плащане не означава признаване на вземането по отношение на останалата част от дълга.
При тези фактически данни поставеният от касатора материалноправен въпрос е релевантен за изхода на делото. По този въпрос обаче, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване предвид наличието на постоянна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Съгласно разпоредбата на чл.116, б.”а” ЗЗД давността се прекъсва само с признаване на вземането от страна на длъжника. Според константната съдебна практика, признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуването на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаване чрез частично плащане не се разпростира върху останалата част от дълга. Дори условно да се приеме, че е налице признание, то е само до посочения размер и не засяга остатъка от задължението. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 100/20.06.2011 год. по т.дело № 194/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Даденото в обжалваното решение разрешение на поставения материалноправен въпрос е в съответствие със закона и цитираната съдебна практика, която съгласно т.2 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС е задължителна за долустоящите съдебни инстанции.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Старозагорския окръжен съд № 403/30.10.2012 год., постановено по в.т.дело № 571/2012 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ