4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
гр. София, 12.02.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 3013 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. К. Х., срещу определение № 480 от 20.07.2015г. по в.ч.т.д. № 384/2015г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 306 от 17.04.2015г. по гр.д.№ 95/2014г. на Разградски окръжен съд в частта, с която искането на частния жалбоподател за присъждане на разноски е отхвърлено за горницата над 300 лева до претендираните 4 100 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и задължителната практика на ВКС. Твърди, че в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба на насрещната страна и е приложил договор за правна защита и съдействие от 04.03.2015г., от съдържанието на който е видно, че е заплатил в брой адвокатско възнаграждение в размер на 4 100 лева за „изготвяне на отговор на въззивна жалба и процесуално представителство пред ВнАС“. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение са извършени само и единствено вследствие подаването на въззивна жалба от ищците по делото срещу първоинстанционното решение, поради което съгласно чл.78, ал.4 ГПК му се дължи присъждане на тези разноски, въпреки оттеглянето на въззивната жалба. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване на въззивното определение с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне в противоречие със задължителната практика на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: „Има ли право на разноски по реда на чл.78, ал.4 ГПК ответникът, който е заплатил адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, което не е осъществено, поради оттегляне на исковата молба, респ. въззивната или касационната жалба и прекратяване на делото вследствие на това обстоятелство?“. Твърди, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с определение № 5 от 03.01.2012г. по ч.гр.д. № 716/2011г. на ВКС, III г.о., определение № 207 от 16.04.2010г. по ч.гр.д. № 216/2010г. на III г.о., определение № 279 от 19.09.2012г. по гр.д. № 513/2012г. на III г.о., определение № 289 от 12.05.2011г. по ч.гр.д. № 255/2011г. на IV г.о., определение № 263 от 02.05.2011г. по ч.гр.д. № 188/2011г. на IV г.о. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да му бъдат присъдени в цялост направените разноски, като претендира разноски и за настоящото производство.
Ответниците Ебайзер Шефкъев Р., Н. Е. Ш. и И. Е. Шефкъев оспорват частната касационна жалба. Считат за правилен извода на въззивния съд, тъй като не е осъществено нито едно от действията, предмет на договора за правна помощ, т.е. нито е изготвена въззивна жалба, нито е осъществено процесуално представителство пред въззивна инстанция. Поддържат още, че пълномощниците на противната страна са били упълномощени при хипотезата на чл.34, ал.4 ГПК, т.е. пълномощното им включва представителство пред всички инстанции, което сочи за липсата на основание за претендиране на адвокатско възнаграждение за писмен отговор и неосъществена защита пред въззивната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение в частта, с която искането на [фирма] за присъждане на разноски, направени за отговор на въззивната жалба, е отхвърлено за горницата над 300 лева до претендираните 4 100 лева. Въззивният съд е приел, че целият претендиран размер на заплатеното адвокатско възнаграждение не може да бъде присъден, тъй като липсва осъществяване на договорените процесуални действия от адвоката. Посочил е, че договорът за правна помощ е сключен с предмет – изготвяне на отговор на въззивна жалба по гр.д. № 95/2014г. по описа на РзОС и процесуално представителство пред Варненски апелативен съд, като двете дължими от довереника престации не са разграничени. Приел е, че при това положение след оттегляне на въззивната жалба отпада задължението за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция, а съгласно чл.9 на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на въззивна жалба е 300 лева. Поради това, преценявайки подадения писмен отговор на жалбата като действително абстрактен и с формално съдържание, съдът е счел, че така определеното от първоинстанционния съд възнаграждение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Според разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с посочената съдебна практика. Въззивният съд не е отрекъл правото на ответника на разноски във връзка със защита срещу подадената от ищците и впоследствие оттеглена въззивна жалба, но е присъдил разноски само за изготвяне на отговор на въззивната жалба, като е съобразил конкретните факти по делото – че въззивната жалба е била оттеглена още пред първоинстанционния съд веднага след подаването й, без по нея да е било образувано производство пред въззивния съд. По този начин въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с определение № 289 от 12.05.2011г. по ч.гр.д. № 255/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, съгласно което ответникът има право на разноски при прекратяване на производството и щом е получил препис от исковата молба и е сторил разноски, за да подаде отговор, едва след което ищецът е оттеглил иска, при прекратяване на производството за ответника възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски /чл.78, ал.4 ГПК/. Представените с частната касационна жалба определения по реда на чл.274, ал.2 ГПК, са постановени при различна фактическа обстановка – с определение № 5 от 03.01.2012г. по ч.гр.д. № 716/2011г. на ВКС, ГК, III г.о. са приети за дължими на ответницата на основание чл.78, ал.4 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на частна въззивна жалба; с определение № 207 от 16.04.2010г. по ч.гр.д. № 216/2010г. на ВКС, ГК, III г.о. също за приети за дължими на основание чл.78, ал.4 ГПК разноски за защита срещу въззивна жалба, оттеглена впоследствие, без обаче да е обсъждан въпросът, релевантен по настоящото дело, дали в този случай се дължат разноски за адвокатско възнаграждение и за процесуално представителство пред въззивната инстанция, а не само за изготвяне на отговор на въззивната жалба; в определение № 263 от 02.05.2011г. по ч.гр.д. № 188/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че на въззиваемия се дължат сторените разноски за адвокатско възнаграждение, като е взето предвид, че оттеглянето на въззивната жалба е направено само ден преди съдебното заседание, а присъждането на разноските е станало в открито съдебно заседание. Поради това посочените съдебни актове не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол.
При този изход на делото на частния жалбоподател не следва да се присъждат разноски. На ответниците разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 480 от 20.07.2015г. по в.ч.т.д. № 384/2015г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: