8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 779
С., 19.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2598/2018год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 34 от 20.03.2018 г., постановено по в.гр. д. № 65/2018г. на Варненския апелативен съд, е отменено решение № 321/06.12.2017г., постановено по гр.д.№165/17г. на Добричкия окръжен съд, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Н. Т. сумата, представляваща разликата над 8 000лв. до 10 000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от незаконно обвинение по наказателно производство (досъдебно № 9/09г. по описа на І РУ „ Полиция” при МВР, [населено място] и н.о.х.д №2331/09г. по описа на Д.), по което е оправдан с влязла в сила на 11.04.2012г. присъда №10/01.11.2011г. на Д. по н.о.х.д.№2331/09г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.04.2012г. до окончателното й изплащане, вместо което предявеният иск е отхвърлен за разликата над 8 000лв. до 10 000лв. и е потвърдено решение №321/06.12.2017г., постановено по гр.д.№165/17г. по описа на Добричкия окръжен съд, в частите му, с които предявеният иск е уважен за сумата от 8 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.04.2012г. до окончателното й изплащане и отхвърлен за разликата над 10 000лв. до претендираните 50 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от посоченото увреждащо действие.
Касационна жалба вх. № 2062/05.04.2018 г. е подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. от Апелативна прокуратура – В., против въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 321/06.12.2017г., постановено по гр.д.№165/17г. по описа на Добричкия окръжен съд, в частта му, с която предявеният иск е уважен за сумата от 8 000 лв., ведно със законната лихва върху нея считано от 11.04.2012г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон – оплаквания по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в тази част и намаляване размера на дължимото обезщетение до сумата от 4500 лв. или при констатиране на процесуални нарушения за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по жалбата Т. Н. Т. в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност.
Касационна жалба вх.№ 2488 от 26.04.2018г. е подадена от Т. Н. Т., чрез адв. Г., против въззивното решение в частта, с която като краен резултат въззивният съд е отхвърлил предявения от него срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание по чл.2,ал.1, т.3, предл. 1 от ЗОДОВ за разликата над сумата 8 000 лева до 50 000 лева заедно със законна лихва върху разликата между двете суми, считано от 11.04.2012г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и за процесуалните правила – чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска в предявения размер. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата на Т. Н. Т..
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
С решението си въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл.2, ал.1, т.3 предл.1 ЗОДОВ и акцесорен по чл.86 ЗЗД; че постановената оправдателна присъда по повдигнатото обвинение по чл.195,ал.1,т.3, т. 4, пр.2 и т. 5, връзка с чл. 194, ал. 1, връзка с чл.26, ал.1 НК – дава основание да се приеме, че обвинението е било незаконно и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; че в случая при преценка на обезщетението, дължимо за репариране на неимуществените вреди, съвкупно се отчитат вида и тежестта на инкриминираното деяние, съставляващо тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК; продължителността на наказателното производство – 3 години и 3 месеца; обстоятелството, че в продължение на 1 година и 1 месец спрямо ищеца е прилагана най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, както и, че последната е изменена с протоколно определение от 18.01.2010г. по в.н.о.х.д. № 2331/09 г. на Д., влязло в сила на 24.02.2010 г. в „домашен арест“, а впоследствие с протоколно определение от 01.06.2010г., влязло в сила на 10.06.2010г., в парична гаранция в размер на две хиляди и петстотин лева, като след постановяване на първоинстанционната оправдателна присъда № 10/01.11.2011г. наложената мярка е изменена в „подписка“ до приключване на наказателното производство на 11.04.2012 г.; състоянието на ищеца по време на престоя му в ареста, повлияно от решението му да откаже приема на храна и течности; характера и интензитета на причинените увреждания, установени с показанията на разпитаните свидетели, установяващи преживени от ищеца стрес, тревожност, безпокойство и потиснатост, обстоятелството, че ищецът е изтърпявал неколкократно наказания „лишаване от свобода“ по влезли в сила присъди, по които впоследствие е реабилитиран, което не изключва изключително негативното влияние на процесното обвинение, но същевременно не следва да се приема, че до повдигане на конкретното обвинение същият се е ползвал в обществото с много добър морален облик. Приети са за недоказани твърденията, че на обвинението е била дадена публичност чрез публикации в пресата и че ищецът поради допуснат следствен експеримент бил воден с белезници в центъра на [населено място], където бил видян от негови познати, а приятели на децата му го сочели с пръст. Съобразено е също, че на ищеца било предоставено от 2000 г. упражняването на родителските права върху двете му дъщери, родени през 1993 и 1994 г., които били непълнолетни към датата на започване на наказателното производство и които той отглеждал сам, като обстоятелството, че след задържането му тези деца оставали без грижите му допълнително засилило изживяванията му, но от друга страна, се установило, че за тях се полагали грижи от неговите родители и децата не били напълно сами. Посочено е, че освен процесното наказателно производство, върху отношенията на ищеца с децата му и обстоятелството, че в училище те понасяли подигравки, затова влияние оказали и предходните му изтърпявания на наложени наказания. Посочено е, че интензитета на търпените психични страдания бил висок, но не се установяват изключително тежки и трайни последици за ищеца, нито в здравословен, нито в професионален план. Въззивният съд е приел, че не се установило безспорно ищецът да е бил отхвърлен от близките си обществото. Съобразно изложеното и при отчитане на икономическия растеж и стандарта на живот в страната съдът е обосновал извод, че сумата от 8000лв. е от естество да репарира причинените неимуществени вреди, че същата се дължи със законната лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда 11.04.2012 г. до окончателното й изплащане.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
В касационната жалба и в приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът Прокуратурата на Република България сочи чл.280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, който е от значение за точното прилагане на закона. Според касатора това е въпросът “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.11 на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС, с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, Решение № 309 от 02.10.2015г. по гр.д. 6687 от 2014г. на ІV ГО на ВКС и Решение № 391 от 10.01.2012 по гр.д. 201 от 2011 г. на ІІІ ГО на ВКС. Обосновава наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност с довода, че присъденият размер на обезщетението не е съобразен с действителните морални вреди, тежестта и характера на увреждането и влиянието му върху психичното и физическо здраве на пострадалия, както и с жизнения стандарт в страната.
Поставеният в изложението въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението съдебни актове.
Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Следва да се посочи, че въззивният съд не се произнесъл в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ / в ред. на ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г./, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Не се обосновава от касатора и поддържаната очевидна неправилност на решението, мотивирана със съображения, представляващи касационни основания по чл. 281 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България.
По касационната жалба на Т. Н. Т. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа от касатора Т. искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК.
На първо място според касатора въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика, обективирана в решение № 253/02.07.2012 г. по гр.д. № 652/2011 г. на IV г.о. на ВКС, в решение № 150/26.06.2013 г. по гр.д. № 1367/2012 г. на III г.о. на ВКС, в решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на IV г.о. на ВКС, в решение № 149/02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на III г.о. на ВКС и в решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на III г.о. на ВКС. Като такъв счита въпроса, уточнен от съда: за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Поддържа, че въззивният съд формално приложил разпоредбата без да обсъди всички относими доказателства, с което нарушил принципа на справедливостта при определяне на обезщетението.
На второ място счита, че съдът се е произнесъл по въпроси, чието разрешаване ще допринесе за точното прилагане на закона и ще бъде принос за развитието на правото, а именно: „до каква степен икономическото развитие на географския район, в който живее пострадалият оказва влияние при определяне размера на обезщетението“; „обезвредата следва ли да бъде обвързана пряко с данни за личността на пострадалия – полицейски регистрации и минали осъждания, за които е реабилитиран“ и „следва ли обезщетението да е обвързано с човешката същност за човека като такъв или с неговата социална същност“.
Поставеният в изложението въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е обуславящ волята на съда. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения, с които съдебните състави са се произнесли също по искове за заплащане на обезщетение за претърпени от непозволено увреждане неимуществени вреди, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
Въпросът за значението на икономическото развитие на географския район, в който живее пострадалият не е правно разрешен от въззивния съд, поради което не е обуславящ. Последният въпрос е формулин общотеоретично и не отговаря на изискванията по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросът за значението на минала съдимост на пострадалия е обуславящ, но не се обосновава приложението на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а само формално се е позовал на законовия текст, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице. Въпреки това следва да се подчертае, че съдът не е отдал значение на предишните осъждания като фактор, имащ самостоятелно значение за определяне размера на обезщетението, а като такъв имащ значение за преценката относно личността на ищеца и обема на търпените неимуществени вреди, доколкото несъмнено лице, което не е било до момента обект на наказателна репресия, и лице, което е осъждано, макар и към момента да е реабилитирано, проявяват различна чувствителност и понасят в различен интензитет несгодите от незаконното обвинение.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Т. Н. Т..
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 34 от 20.03.2018г., по в.гр.д.№ 65/2018г. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: