2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 786
София, 15,12,2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 114/2011 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. В. М. лично и като представляващ К. кооперация „ К. – К.” – [населено място] против решение №227 от 22.11.2010 г. по т.д. № 86/2010 г. на Великотърновски апелативен съд.
Ответниците по касация – С. Н. Б. и Я. Ц. Я. и двамата от [населено място] са на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са заявили, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Като процесуалноправен въпрос са формулирали- „ следва ли ищецът да доказва каузално правоотношение по вземане претендирано от запис на заповед” и още –„ за връзката между записа на заповед и конкретното каузално правоотношение, като причина за неговото издаване”. Посочено е, че на тези въпроси било отговорено с практиката на ВКС, като са цитирани, приложени и разгледани определения на същия съд постановени по реда на чл.288 ГПК.Страната е твърдяла, че по поставения с определение №209/09г. на ВКС, въпрос за разпределение на доказателствената тежест била налице и друга практика в същия смисъл, изброени са съдебни актове, сред които и решения на ВКС. Направен е извод, че в конкретния случай още с отговора на исковата молба се твърдяло, че претендираната сума не се дължи, тъй като тя не била предадена на жалбоподателите. Посочено е още, че по поставените въпроси имало трайна и непротиворечива практика – изброени и приложени са актове на ВКС.Страната накратко е изложила своето разбиране за дефинитивността на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка е поддържала, че не била налице противоречива практика по прилагането на чл.127, ал.2 вр. чл.127, ал.1, т.4 ГПК.Съдилищата приемали, че след констатирана липса на приложени към исковата молба доказателства, тя се оставяла без движение.В тази връзка са поставени въпросите – „ предоставено ли е на вариантната преценка на решаващия съд, съобразно доказателствата по делото дали исковата молба следва да се остави без движение ако не е изпълнена разпоредбата на чл.127 ГПК или липсата на доказателства може да се попълни в следващия момент „ и „ достатъчно ли е, чрез тълкуване да се приеме, че макар доказателства да не са приложени, то е била налице възможност за запознаване със същите доказателства…” Направен е извод, че съдилищата са „ изоставили трайното тълкуване на посочената разпоредба като са приели, че исковата молба е редовна”. Други доводи не са развити.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Поставените от тях въпроси, дори и да бъдат приети за релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК,въпреки че са общи и хипотетични, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване. За да бъде допуснато такова, страната следва да установи предпоставките на една от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Касаторите са поддържали, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това основание, предполага обосноваване от тяхна страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен, а не фактически или хипотетичен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касаторите конкретни решения и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите.Следователно, неотносими като необективиращи практика са разгледаните определения на ВКС по чл.288 ГПК. Изброените решения на ВКС, като постановени по реда на чл.218а ГПК / отм./ имат относимост към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но само като актове включени в обхвата на нормата / изр. т.2 и 3 ТРОСГТК №1/09г./. Изброяването им във връзка с разпределение на доказателствената тежест в иска по чл.422 ГПК ги прави ирелевантни, поради липсата на конкретно обосновано противоречие и поставен въпрос в тази връзка, тъй като същите касаят различни хипотези, които не са идентични с разглежданата, а освен това и не разрешават общо поставените от страната въпроси по начин различен от този, възприет от въззивния съд.Доколкото във всичките тези цитирани решения е прието, че този който твърди недължимост на вземането, поради наличие на каузално правоотношение следва да докаже това твърдение – било като възражение, било като основен довод в зависимост от процесуалното му положение, то и същите не противоречат на мотивите от въззивния съд, който не е обосновавал обратното. Страната макар и като общ довод счита, че относимостта им се свързва с дефинитивното определяне на записа на заповед като абстрактна сделка, зад която обаче винаги стои и каузално правоотношение / в какъвто смисъл е цитирала определенията на ВКС/, но не е обосновала конкретно в какво се изразява противоречието между изводите на въззивния съд и тези изводи на ВКС. За да потвърди решението на първостепенния съд за уважаване на установителния иск, предявен от Б. и Я. по реда на чл. 422, ал.1 ГПК, въззивният съд, е приел,в съответствие с цитираните решения на ВКС, че записа на заповед е формална абстрактна сделка и че в производството по положителния установителен иск,освен ищеца, който следва да установи основанието на вземането си и ответниците следва да докажат своите възражения срещу конкретното изпълнително основание. Спрямо този решаващ извод за недоказаност на твърдяните от ответниците факти, свързани с процесното вземане, без правно значение за основанията по чл.280, ал.1 ГПК е мотивирането на съда за това дали ответникът е установявал или не каузалното правоотношение, от което произтича вземането, тъй като при липса на доказателства относно основателността на възраженията срещу задължението, иска не може да бъде отхвърлен, с оглед наличието на валидни записи на заповед. Или цитираните решения касаят различна правна и фактическа обстановка, а липсата на правен идентитет между разглежданите хипотези води до извод за недоказаност на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждането на текста на нормата, нито становището й по правната същност на основанието. Още по-малко такъв довод е този за наличието на безпротиворечива практика по чл.127 ГПК, за която страната не само не излага доводи за това, че същата е неправилна но и счита, че съдът в противоречие с нея не бил оставил производството без движение за прилагане на писмени доказателства. Тези доводи нямат относимост към производството по чл.288 ГПК, тъй като касаят правилността на съдебния акт, свързана с оплакване за неправилно процедиране, а не основанията за допускането му до касационно обжалване. Освен това не съставляват и довод за недопустимост на решението, тъй като допустимостта на сезирането се определя именно от наличие на лимитивно изброените предпоставки, а не от приложените от страната доказателства, които касаят основателността на заявената претенция.
Съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Великотърновски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №227 от 22.11.2010 г. по т.д. № 86/2010 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението е оковчателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: