О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 787
София, 07.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 112//2010 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Ловешкият окръжен съд, с въззивно решение от 10. 5. 2008 г. по гр. д. № 97/2008 год. е отхвърлил предявеният от Т. О. против П. Т. иск за сумата пет хиляди лева, ведно с лихвата от 16. 8. 2007 г. до изплащане на сумата и осъдил ищцата да заплати на ответницата сумата 420 лв. разноски по делото.
Т. Г. О. от гр. С. е подала касационна жалба срещу решението, представила е допълнителна молба с искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и решения на отделни състави на ВКС и ВС.
Ответницата П. Х. Т. от с. Д. дол, област Л. моли да бъде оставено без уважение, като неоснователно, искането за допускане на касационно обжалване.
След проверка, касационният съд установи следното:
Въззивният съд е приел, че предмет на делото е иск за заплащане неустойка в размер на 5000 лв., поради неизпълнение на договорни задължения по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между страните на 8. 4. 2006 г.. Съдът е взел предвид чл. 12 от договора, че за неуредени въпроси се прилага ЗЗД и е констатирал, че ищцата не е отправила писмено предупреждение до ответницата за разваляне на договора, както изисква чл. 87, ал. 1 ЗЗД и за такова предупреждение не може да се счита исковата молба, която не съдържа реквизитите по чл. 87, ал. 1 ЗЗД. При наличието на непрекратен договор поради неупражнено право на разваляне, съдът е приел, че няма основание за заплащане на неустойка.
Искането на жалбоподателката за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – произнасяне на въззивния съд по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК е посочено, че в противоречие със закона и съдебната практика, въззивният съд е въвел нова предпоставка за дължимост на неустойката – разваляне на договора.
Искането за допускане на касация по чл. 280, т. 1 и т. 3 е необосновано, тъй-като не е посочено противоречие със задължителната практика на ВКС, съдържаща се в тълкувателни решения. Не са изложени и мотиви, обосноваващи твърдението, че произнасянето на въззивния съд е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Твърденията на жалбоподателката фактически се свеждат до оспорване извода на съда, че в конкретния случай няма основание за присъждане на неустойка. Представените от жалбоподателката решения на отделни съдебни състави не сочат на противоречива съдебна практика – т. е. основание за допускане на касация по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, макар такова да не е изрично заявено, защото в тях се възпроизвежда законовият принцип, че неустойка се дължи при неизпълнение на задължение, а въззивното решение не се отклонява от този принцип. Правото на разваляне на договора от изправната страна е обусловено от неизпълнение на договорните задължения от другата страна. Между страните по делото е уговорено, че изправната страна има право да се откаже от договора, при което неизправната страна, ако тя е продавач, дължи капарото в петкратен размер – чл. 8, б.”б” на договора от 8. 4. 2006 г. При тази уговорка, правилно решаващият съд е приел, че претендираната неустойка се дължи след волеизявление за разваляне на договора – в случая наречено отказ от изпълнението на договора, тъй-като в чл. 8, б.”а” от договора е предвидена алтернатива за изправната страна – съдебен иск за обявяване на договора за окончателен. Отделен е въпросът, дали волеизявлението на ищцата за разваляне на договора, може да бъде зачетено като основателно, т. е. тя да се счита за изправна страна, при направените от нея признания в исковата молба, че ответницата и продавачка П. Т. е заявила, че желае да получи като цена на имота сумата 15 000 лв. /1000 лв. от капаро и 14 000 лв. при финализиране на договора/, за която цена страните са се споразумели, съгласно чл. 2 на предварителния договор. Несъстоятелно е твърдението на ищцата, че тази цена е уговорена само при площ на имота от 2000 кв. м., а при разлика в площта следва да се намали с по 7.50 лв. на кв.м.. В чл. 1 на предварителния договор е посочено, че се продава имот до 2000 кв.м., , т.. е. от 1 до 2000, тъй-като не е посочена долна граница. При това положение уговорката за заплащане на 7. 50 лв. на кв. м. важи само за площ, която надхвърля 2000 м2, защото няма друга база за сравнение за разлика в квадратурата. В чл. 5, ал. 3 на предварителния договор е удостоверено задължението на продавачката да предаде имота във вида и пространството, в което са намира при подписването на договора и по признанията на ищцата в исковата молба, ответницата е имала готовност да продаде имота в този вид и състояние на уговорената цена 15 000 лв..
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решението от 10. 5. 2008 г. по гр. д. № 97/2008 г. на Ловешкия окръжен съд по жалбата на Т. О. от гр. С..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: