О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 788
София, 17.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1729 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. Й., чрез адвокат Г. Д. от АК-К., срещу решение № 1547 от 04.07.2017 г. по в.гр.д. № 2266/2017 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 58/21.03.2017 г. по гр.д. № 514/2015 г. на Окръжен съд Кюстендил, с което е отхвърлен предявения иск по чл.45 ЗЗД против Д. И. А. от [населено място] за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди в размер на 40 000 лева, ведно със законната лихва от 23.04.2015 г. до изплащането.
В касационната жалба се твърди, че е нарушен материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което се иска отмяна на решението и уважаване на иска.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да го обоснове и мотивира?”; 2. „Въззивната инстанция като съд по същество длъжна ли е да обсъди всички относими доказателства, възражения и доводи на страните наведени в производството пред първа инстанция и във въззивната жалба в съвкупност?”; 3. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания и възражения?”; 4. „Ако ответника не се яви в съдебно заседание след като е бил надлежно уведомен и не отговори на поставени въпроси по реда на чл.176, ал.2 от ГПК, а именно тя ли е автор на процесната статия, съдът длъжен ли е да приеме, че ответника е автор на статията?” Според касатора въпросите са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, а последният въпрос противоречи на други съдебни решения, с оглед на което е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
От Д. И. А. не е подаден писмен отговор.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не е установено по делото ответницата да е автор на публикуваната статия във вестник „Вяра” от 23.04.2015 г., съдържаща неверни и клеветнически твърдения, причинили дискомфорт и негативни емоции на ищеца, за които следва да се ангажира отговорността за вреди по чл.45 ЗЗД. Според мотивите на съда, доказателствената тежест за това обстоятелство е на ищеца и след като това не е установено, исковата претенция правилно е била отхвърлена. При липса на проведено доказване на релевантните за делото факти –авторството на процесната статия и противоправно поведение от страна на ответника, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, като е потвърдил решението за отхвърляне на иска.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като тъй като първите три процесуалноправни въпроса, независимо че обуславят изхода на делото, не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената задължителна съдебна практика на ВКС – т.3 на ППВС № 1/13.07.1953 г., в която се приема, че решението трябва да бъде мотивирано, да съдържа кратко указание за това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. При наличие на противоречиви доказателства, съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. Тези указания са доразвити в съдебната практика на Върховния касационен съд – решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д. № 706/2017 г. на ІV г.о., решение № 200/2017 от 02.01.2018 г. по гр.д. № 350/2017 г. на І г.о. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр.д. № 3871/2016 г. на ІІІ г.о., в които е посочено, че въззивният съд е длъжен да обсъди и прецени основателността на всички оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивната жалба и отговора по нея, да прецени релевантните към тези оплаквания и доводи доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и да изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. за неоснователни, подвеждайки установените по делото факти към приложимия закон. В случая, въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи, че не се доказва сочения по делото ответник да е автор на процесната статия, т.е. липсата на материалноправна легитимация на ответницата е основание за отхвърляне на иска по чл.45, ал.1 ЗЗД, независимо дали са били установени останалите елементи от фактическия състав на непозволено увреждане и вредите на ищеца. Изводите на въззивната инстанция са съобразени с цитираната съдебна практика, според която съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод.
Поставеният въпрос за приложението на чл.272 ГПК във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения във въззивната жалба, също не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е направил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, като е посочил на кое писмено доказателство – писмото на гл.редактор на вестник „Вяра”, основава своите изводи за спорните обстоятелства, в съответствие със съдебната практика на ВКС, вкл. представената от касатора, според която предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, тъй като не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, т.е. въззивният съд следва да обоснове крайния извод в решението си, когато приема, че е налице или липсва виновно и противоправно поведение на дееца в причинно-следствена връзка с настъпилите вреди на пострадалия. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение са в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Последният въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване, доколкото релевантните за спора обстоятелства във връзка с материалноправната легитимация на страните не могат да се основават само на процесуалното поведение на насрещната страна (арг.от чл.176, ал.3 ГПК). В конкретния случай са били представени писмени доказателства, които оборват твърденията в уточнителната молба на ищеца относно авторството на статията.
Отделен е въпросът, че съдебната практика на районния и окръжните съдилища, на която се позовава касаторът, не представлява „задължителна съдебна практика” по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1547 от 04.07.2017 г. по в.гр.д. № 2266/2017 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.