Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
522_12_opr_288_109zs@286(1)3gpc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 790
София, 01.10. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 522 /2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Б. Ц. и Л. Н. П. срещу въззивно решение от 06.03.2012 г. по възз. гр.д. № 3494 /2011 г. на Пловдивския окръжен съд, г.о., Х възз. с-в., с което е потвърдено решение от 05.07.2011 г. и от 07.11.2011 г. по гр.д. № 12765 /2010 г. на Пловдивския районен съд, г.о., ХІV с-в., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу [фирма], София 1) иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да премахне шахта – колектор с размер 21 кв.м., 2) иск по чл.59 ЗС за осъждане на ответника да заплати обезщетение за неоснователно ползване на частта от дворното място, върху което е изградена шахтата – колектор за периода от 26.08.2005 г. до 28.05.2010 г. в размер на 1,000 лева и 3) предявеният иск за изтекли лихва върху обезщетението за същия период от време в размер на 100 лева
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Българска телекомуникационна компания („БТК”) АД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима в частта по иска по чл.109 ЗС, тъй като е обжалвано въззивно решение и този иск е оценяем и цената му не е под 5 000 лева и недопустима в частта по исковете с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, които са оценяеми и цената им е под 5 000 лева, в недопустимата част касационната жалба следва да бъде върната на основание чл.286,ал.1,т.3 вр. чл.280,ал.2 (в редакцията и от 21.12.2010 г.) от ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел следните фактически и правни изводи: Ищците са собственици на процесното дворно място с площ от 301 кв.м., застроено и незастроено, при реституцията на имота шахтата-колектор се е намирала в дворното място, тя е дълготраен актив на ответника, масивно съоръжение, от което площ от 20.64 кв.м се намира под имота на ищците, построено когато имотът е бил отчужден, няма запазени строителни книжа, шахтата-колектор е част от техническата инфраструктура, предвидена е по плана от 1982 г., реализирана е преди 1995 г. и е отразена в плана и е проведено пълно доказване, че строежът не е противоречал на действащия ЗР план към момента на изграждането си; ответникът, чиято е доказателствената тежест не е доказал, че строежът е законен, следователно следва да се приеме, че е незаконен; за да бъде уважен искът по чл.109 ЗС обаче трябва да е доказано, че шахтата смущава правото на собственост на ищците; те твърдят, че се извършват периодически експлоатационни дейности в шахтата от работници и самото съществуване на шахтата им пречи, но твърденията на ищците не са доказани, в.л., изготвило заключение по делото, установява само, че в шахтата има кабели, няма конкретни данни за експлоатацията и следва да се приеме, че не е доказано обективно смущаване на правата на въззивниците – ищци, поради което негаторният иск е неоснователен, както и исковете за обезщетение и за мораторни лихви.
Жалбоподателите са извели процесуалноправните въпроси: Дали дадените указания на съда по чл.146,ал.1,т.5 ГПК (в доклада – как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти) освобождават съда от задължението да дава указания по чл.146,ал.2 ГПК (за които от твърдените факти не сочат доказателства); дали при процесуални нарушения има преклузия и пречка да се събират доказателства във въззивната инстанция, за които твърдят, че противоречат на приетото с решение № 172 /23.02.2010 г. по гр.д. № 386 /2009 г., на ВКС, ІІІ г.о., че въззивният съд е длъжен при нарушение на чл.146 ГПК да повтори доклада и да укаже на страните фактите, какво се нуждае от доказване и че противоречи на приетото с решение № 149 /08.06.2011 г. по гр.д. № 1884 /2009 г., на ВКС, ІV г.о.., че във въззивното производство страната може да иска събиране на доказателства, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства.
Изведените въпроси не са обуславящи, тъй като съгласно чл.269 ГПК въззивният съд не се произнася служебно по неправилността на първоинстанционното решение, а само по наведените доводи за неправилност, а ищците – жалбоподатели във въззивното производство не са навели довод за процесуално нарушение на разпоредбата на чл.146,ал.1 и ал.2 ГПК, поради което и въззивният съд не е бил длъжен да се произнася дали първоинстанционният съд е допуснал нарушение на задълженията си по чл.146,ал.2 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че първоинстанционният съд в доклада си по чл.146 ГПК (л.62 от делото на ПРС) е указал на страните, че се признават фактите, че ищците са собственици на имота и че шахтата попада в него; че няма факти и обстоятелства, които да не се нуждаят от доказване, че ищците носят тежестта да докажат, че шахтата представлява пречка да упражняват правото им на собственост, че ответното дружество се е обогатило за тяхна сметка, размерът на обедняването и обогатяването, размерът на мораторната лихва, след което процесуалният представител на ищците е заявил, че няма възражения по доклада, а първоинстанционният съд е уважил всички доказателствени искания на ищците.
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са изведени въпроси, които да осъществяват основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на частта от въззивното решение по иска по чл.109 ЗС.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Ответникът претендира разноски и адвокатско възнаграждение, но не е представил доказателства, че е направил такива, поради което искането му за присъждане на разноски е също неоснователно.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 06.03.2012 г. по възз. гр.д. № 3494 /2011 г. на Пловдивския окръжен съд, г.о., Х възз. с-в. в в частта му по иска по чл.109 ЗС.
В тази част определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
На основание чл.286,ал.1,т.3 вр. чл.280,ал.2 ГПК връща касационната жалба на С. Б. Ц. и Л. Н. П. с вх. № 8766 /05.04.2012 г. срещу въззивно решение от 06.03.2012 г. по възз. гр.д. № 3494 /2011 г. на Пловдивския окръжен съд, г.о., Х възз. с-в., в частта му по исковете по чл.59 ЗЗД за сумата 1 000 лева и чл.86 ЗЗД за сумата 100 лева.
В тази част определението може да бъде обжалвано с частна касационна жалба в едноседмичен срок от връчването му пред друг тричленен състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2