О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 812
София, 31.07. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ЛИДИЯ РИКЕВСКА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 395/ 2009 г. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 6.07.1999 г. по гр.д. № 8850/ 96 г. на Софийски районен съд, 46 състав, оставено в сила с решение от 7.01.2008 г. по гр.д. № 2460/ 2007 г. на Софийски градски съд, ВК, ІІ-б отделение е отхвърлен иска, предявен от А. С. В., Ц. С. Ц., С. С. С. и И. С. Д. с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и предмет на установяване, че в описаните в решението земеделски земи, намиращи се в землището на с. Ж., към момента на образуване на ТКЗС техният наследодател С е бил съсобственик с брат си А. Т. при равни дялове, като наследници на общия им наследодател И, починал през 1935 г.
Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като поддържат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Относно допустимостта на касационното обжалване се позовават на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Ответниците А. Г. М. и Г. К. В. оспорват жалбата относно нейната допустимост, а също и по основание.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Спорът по делото е по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ относно имотите, възстановени на ответниците с решение на поземлената комисия, като според тезата на ищците към момента на образуване на ТКЗС тези имоти са били съсобствени на двамата братя А, като наследници на своя баща И, починал през 1935 г. Представили са нотариален акт № 80/1921 г., според който И. В. , заедно с трите му сестри И, М. и Г. са признати за собственици по наследство и давностно владение на описаните в 48 пункта земи, гори и ливади, сред които и възстановените в полза на ответниците / като съвпадението е по местности и частично по площ на имотите/. За да отхвърли иска съдът се е позовал на това, че няма данни за извършена делба между четиримата съсобственици и че на наследодателя на страните са се паднали в реален дял точно тези имоти, за които е извършено възстановяване в полза на ответниците като наследници на един от синовете на И. В. А. Т.
Според касационната жалба същественият процесуалноправен въпрос по делото е свързан с това, дали след като е установил, че общият наследодател / И. В. / не е бил изключителен собственик на имотите, а на идеална част от тях, съдът не е следвало да уважи иска само за тази идеална част, която съответства на правата му в придобитите през 1921 г. в съсобственост земеделски имоти. В тази връзка се поставят и въпросите за правилно определяне предмета на спора, отделяне на спорното от безспорното и релевантния момент, към който следва да се изследва собствеността на имотите и обсъждане на доказателствата по делото. Според касаторите по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в подкрепа на което представя решение от 7.07.2004 г. по гр.д. № 1449/2003 г. на ВКС, ІІ ТО и решение № 330 от 28.06.2006 г. по гр.д. № 3060/ 2004 г. на ВКС, 4 г.о. По въпросите за предмета на спора и пределите на произнасяне от съда касаторът се позовава и чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като счита, че разглеждането на делото от ВКС би имало значение за развитие на правото и за еднообразно тълкуване на закона
К. обсъди данните по делото във връзка жалбата и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и представените към тях решения, както и възражението на ответниците, настоящият състав на ВКС намира, че и двете поддържани основания за допустимост на обжалването не са налице. Относно първото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е необходимо да се обоснове противоречие с постоянна, трайно установена практика на Върховния касационен съд по поставените въпроси, или противоречие с тълкувателно решение или постановление на Върховния съд. Представените две решения на различни състави на Върховния касационен съд са по отделни казуси, с различна фактическа обстановка и предмет на разглеждане, поради което чрез тях не може да се приеме, че въззивният съд е решил настоящото дело в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Освен това от данните по делото се налага точно противния извод, а именно че съдът правилно е определил имотите, за които съществува спор за материално право и съобразно твърдението на ищците е изследвал дали към момента на образуване на ТКЗС те са притежавани в съсобственост от двамата братя, и дали са останали в наследство от техния баща, което пък е било възможно само ако той преди това се е поделил със сестрите си и конкретно тези имоти са останали в неговия дял или преживе ги е придобил по давност. По нито едно от тези обстоятелства ищците не са представили убедителни доказателства, което е определило и изхода на спора.
Въпросът че като не е установено по-голямото- че е бил изключителен собственик на имотите, искът е следвало да се уважи за по-малкото- за частта на общия наследодател по нот.акт 80/ 1921 г., която възлиза на ? ид. ч. / съответно за двамата му сина по 1/8 ид. ч./ не е поставен коректно и затова не може да се приеме, че е съществен за делото, тъй като предметът на спора е определен от твърденията в исковата молба, а те са за изключителна собственост на общия наследодател, което предполага доказване и на делба на имотите, които по титула за собственост са съсобствени и сънаследствени на него и трите му сестри, или придобиването им по давност.
Неоснователно е и твърдението за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По приложението на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ има постоянна практика на ВКС, спорните въпроси относно предмета на иска, кога е налице спор за материално право и към кой момент, както и обстоятелствата, подлежащи на установяване, са изяснени и настоящият случай не би допринесъл за обогатяването на тази практика. Въззивният съд се е съобразил с утвърденото разбиране относно спецификата на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, както и относно предмета на доказване- а именно, че земите са принадлежали на общия на страните наследодател, а не само на неговия син, който ги е внесъл в ТКЗС. Така заявеният предмет на иска не би могъл да се замени с иск за признаване собственост върху идеална част от имотите без да се наруши принципа за диспозитивното начало в процеса. Доказването на правата следва да бъде към момента на образуване на ТКЗС, което в случая ищците не са сторили, тъй като са представили само нотариалния акт от 1921 г. без доказателства за статута на имота и правата на страните към релевантния за спора по делото момент. Отхвърлянето на иска е в резултат на недоказване на претенцията, което не е основание за допускане на касационното обжалване, предвидено в новия ГПК не като задължителна, а като факултативна трета съдебна инстанция.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 7.01.2008 г. по гр.д. № 2460/ 2007 г. на Софийски градски съд, ВК, ІІ-б отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/ 2009 и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.