4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 826
гр. София, 27.10.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 498 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 108 / 28.10..2015г. по в.т.д. № 224/2015г. на Апелативен съд Б., с която е потвърдено решение № 215/ 27.05.2015г. по т.д. № 496 / 2014г. Окръжен съд – Бургас в частта за отхвърляне на исковете на банката – касатор срещу Т. Г. В. и В. М. О. за заплащане по договор за кредит на главница в размер на 54 735,39 лева, на договорна лихва в размер на 10 449,64 лева; такси по обслужване на кредита над присъдения размер от 295,69 лева до претендираната горница от 312,67 лева и за законна лихва върху претендираните суми, считано от завеждане на исковете до окончателното плащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответниците, Т. Г. В. и В. М. О., считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол, съответно твърдят, че касационната жалба е неоснователна. Ответникът В. е направил и искане за присъждане на разноските, направени за настоящото праизводство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинсатнционното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на банката за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на доклад по делото; неразпределение на доказателствената тежест и липса на указания за кои обстоятелства не се сочат доказателства. Изложени са съображения, че първоинстанционният съд е направил доклад по чл.374 ГПК, като е уважил изцяло доказателствените искания на банката – ищец, а в доклада и в първото по делото заседание не е дал различна от вече посочената квалификация на исковете, съвпадащ с тази на ищеца. Посочено е, че докладът се изготвя при вече настъпила преклузия на страните да сочат нови доказателства и да правят доказателствени искания, като освен това направените от банката възражение са правни по своя характер. Решаващият състав е счел и второто възражение на ищеца за нарушение на диспозитивното начало във връзка със служебното произнасяне на първата инстанция по валидността на допълнителните споразумения за неоснователно, като са изложени съображения, че съдът е длъжен да следи за евентуалната нищожност на договорите между страните. На последно място, апелативният съд е споделил извода на долния съд, че с трите допълнителни споразумения, подписани от страните по договора за кредит, е уговорен анатоцизъм. В тях страните са се съгласили всички плащания във връзка с кредита да бъдат преоформени служебно от банката на датата на съответното споразумение чрез натрупване към редовно усвоената и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. По този начин сборът от вземанията за просрочена главница, просрочена лихва, редовна главница и редовна лихва става редовна главница, въпреки че кредитополучателят е правил плащания по главницата. Посочено е, че при отпуснат кредит от 50 000 лева и направени плащания по анюитетни вноски в общ размер от 25 413,33 лева, дългът е нараснал на база на уговореното в допълнителните споразумения до 54 420,60 лева. Според апелативния съд, със споразуменията изтеклите лихви са прибавени към главницата в противоречие на чл.10, ал.3 ЗЗД, като е извършено капитализиране – преобразуване на лихви в главница, която на свой ред носи лихва. Посочено е, че такава уговорка е допустима, само ако законът изрично я допуска и по ред и условия, определени в нормативен акт. Прието е, че разпоредбата на чл.294, ал.2 ТЗ допускаща уговаряне на лихва върху лихва, не е приложима, тъй като кредитополучателите са физически лица. Въз основа на горните съображения е направен извод за нищожност, поради противоречие на закона на договореното в допълнителните споразумения преоформяне чрез натрупване върху главницата на просрочени лихви и такси, в резултат на което се получава нов размер на главницата, върху която се дължат договорни лихви и такси. Въззивната инстанция е споделила и изводите на първата за неяснота в изпратените покани за изпълнение до кредитополучателите, с което кредитът е обявен за предсрочно изискуем, тъй като в поканите липсва конкретно посочване, считано от кога се приема настъпването на предсрочната изискуемост и неплащането на кои конкретни вноски са я породили.
Касаторът сочи, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните, обусловили изхода на спора, правни въпроси: /1/ Налице ли е право и задължение на решаващия съд да повдигне служебно въпроса за действителността на облигационната връзка, от която произтичат правата и задълженията на страните, предмет на делото, и да се произнесе по нейната валидност, без да е налице направен довод или възражение в този смисъл от някоя от страните делото?; /2/ Относно задължението на въззивния съд, при наличие на оплакване във възивната жалба, да даде указания и да събере доказателства; настъпва ли преклузия на доказателствените искания, ако при изготвяне на доклада не са спазени императивните изисквания на ГПК; липсата на приета различна правна квалификация в доклада от тази на ищеца, както и уважаването на доказателствените му искания, само по себе си води ли до липсата на процесуално нарушение относно изготвянето на доклада; /3/ Относно съдържанието на волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост и необходимо ли е, за да породи то правни последици, да съдържа датата на предсрочната изискуемост, както и посочване на неплатените вноски по кредита. Жалбоподателят поддържа, че поставените въпроси са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като спрямо първи въпрос се твърди и осъществяването на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.2 ГПК, а спрямо третия въпрос – на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първият въпрос въпреки, че е обуславящ изхода на спора, тъй като съдилищата се приели за нищожни допълнителните споразумения, без да е налице възражение за нищожност от страна на ответниците по исковете, не покрива допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, на които се позовава касаторът. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г., при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна процесуалноправна норма, дори и ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, каквато безспорно е разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД вр. чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД, на която се е позовал въззивният съд в решаващите си мотиви за нищожност на договор, поради противоречието му със закона. Недопустимо би било позоваване служебно от съда на нищожност, която се извежда от обстоятелства, извън установените по делото, доколкото правомощията на съда се свеждат до субсимиране на именно на установените по делото факти под приложимата материалноправна норма. В настоящия случай такова позоваване не е налице, тъй като нищожността, поради противоречие с повелителната норма на чл.10, ал.3 ЗЗД, е изведена от съдържанието на самите допълнителни споразумения, на които банката – ищец основава спорното си материално право. С оглед горното, даденото в обжалвания акт разрешение относно правомощията на съдилищата за служебно приложение на императивна материалноправна норма е в съответствие с указанията в цитираното тълкувателно решение, като практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, е постановена преди ТР №1/ 2013г.на ОСГТК на ВКС, поради което евентуално дадени в нея други разрешения, не могат да обусловят проявлението на допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Втората група въпроси в изложението не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не от решаващо значение за изхода на спора и не могат да обусловят допускането на решението до касация, предвид следното: Въпросите са свързани с направеното от касатора във въззивната му жалба оплакване за липсата на доклад, от което се извежда лишаването от възможност страната да обоснове валидността на споразумението и да ангажира доказателства в тази насока в хипотеза, в която първоинстанционният съд служебно е взел предвид нищожността на допълнителните споразумения без да даде възможност на страните да организират защитата си по този въпрос. Във връзка с оплакването е поискано е от възизвния съд делото да бъде докладвано, като се предостави възможност за предприемане на процесуални действия. Във въззивната жалба подробно са изложени съображенията на банката за липса на нищожност на споразуменията, като наведените доводите са правни и се основават единствено на съдържанието на допълнителните споразумения. С оглед изложеното, настоящият състав приема, че независимо от липсата на доклад по делото, касаторът е изложил пред въззивния съд всичките си доводи относно валидността на допълнителните споразумения и доколкото те се базират единствено на съдържанието им, не може да се приеме, че страната е лишена от възможност на ангажира доказателства, за наличие на каквито няма твърдение и в касационната жалба.
Последният въпрос, макар и да е намерил своето разрешение във въззивното решение, не може да предпостави сам по себе си допускането на касационния контрол, тъй като не може да доведе до промяна на изхода на спора, обусловен от решаващите изводи на съда за нищожност на допълнителните споразумения, поради противоречието им с разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД, във връзка с които няма формулиран въпрос от касатора в изложението. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на последния въпрос, безпредметно е обсъждането на релевираното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид гореизложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация.
Въпреки изхода на спора, на ответницата по касацията В. М. О. не могат да се присъдени разноски за настоящата инстанция, тъй като не е сезирала съда с такова искане. Представеният от нея към отговора на жалбата на договор за правна помощ и съдействие има характер на доказателство за направени разноски, но съдът не може да ги присъди служебно без да е сезиран с искане за това.
Искането за присъждане на разноски на ответника по касацията, Т. Г. В., следва да се бъде уважено в размера на заплатеното от него адвокатско възнаграждение от 1000 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 108 / 28.10..2015г. по в.т.д. № 224/2015г. на Апелативен съд Б..
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Т. Г. В., ЕГН [ЕГН], разноски по делото в размер на 1000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.