2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
гр.София, 04.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3759/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Т. Д. и Л. Ц. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1825 от 22.03.2018 г. по гр.д.№ 3/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 44396/ 2011 г. и по този начин по иска, предявен от Л. А. К. против касаторите, е признато за установено, че пълномощно рег.№ **** по описа на нотариус М. Е. от 14.02.2001 г., с което Л. К. упълномощава В. Д. да се разпореди със собствения й недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] е неистински документ.
Касаторите претендират допускане на касационния контрол поради вероятна недопустимост на въззивното решение, произтичаща от разрешаването в него в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 5/ 14.11.2012 г., ОСГТК) на въпроса допустим ли е иск за установяване на неистинност на документ по чл.124 ал.1 изр.1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193 ал.1 ГПК. Освен това повдигат процесуалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК, ВКС) за правомощието на въззивния съд да откаже събирането на доказателства чрез изслушване на тройна експертиза по съображения, че са изчерпани възможностите за изследване на обекта на експертизата, ако това доказателствено средство предрешава изхода от спора и какъв е критерият да се счете за преклудирано искането за назначаване на такава експертиза; за задължението на съда да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор. Считат, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Пледират и за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като очевидно неправилно, без да излага конкретни съображения по наличието на това основание.
Ответната страна Л. К. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
Преди да разгледа въззивната жалба, въззивният съд се е произнесъл по нейната допустимост и по доказателствените искания в нея с определение от 17.02.2017 г. Намерил същата за допустима, а по искането за назначаване на тройна експертиза за изследване автентичността на подписа в процесното пълномощно приел, че не са налице основанията по чл.266 ал.2 ГПК за уважаването му. Такова искане било направено още пред първата инстанция и експертизата била допусната, а заключението й – прието при изразено съгласие за това от процесуалния представител на ответниците. Като разгледал жалбата, съдът уважил иска за установяване на неистинността на документа, като приел за установено, че същият е съставен в резултат на „кражба на подпис” на Л. К.. Този фактически извод бил направен въз основа на приетите по делото заключения на единична и тройна почеркови експертизи, еднозначно в този смисъл и без разногласия между вещите лица. Въззивният съд посочил, че намира за неоснователни доводите на ответниците за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения. Всички техни доказателствени искания (включително за назначаване на тройна почеркова експертиза след оспорване на заключението на единичната) били уважени в първата инстанция, поради което не бил нарушен принципа за равнопоставеност на страните. Съдът отхвърлил и възраженията за недопустимост на обжалвания пред него съдебен акт, като посочил, че предпоставките за недопустимост на иска за установяване на неистинност на документ е следвало да бъдат доказани от ответниците, а те не са представили доказателства процесното пълномощно да е било представено в друг процес.
Като се имат предвид решаващите мотиви на съда по същество, не може да бъде изведена твърдяната от касатора вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Пред въззивния съд не е стоял въпросът допустим ли е иск за установяване на неистинност на документ по чл.124 ал.1 изр.1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193 ал.1 ГПК. Разрешаването на този въпрос би стояло като задача пред въззивния съд само ако ответниците са ангажирали доказателства, че въпросният документ е бил представен в производството по друго дело и ищецът не го е оспорил в съответния процесуален срок. В случая няма данни документът да е бил приет като доказателство по гр.д.№ 5925/ 2010 г. на Софийски градски съд (каквито са твърденията на касаторите), а при липсата на такива данни не може да намери приложение разрешението в Тълкувателно решение № 5/ 14.11.2012 г. ОСГТК, ВКС, тъй като то има за фактическа предпоставка пропускане на срок за оспорване на документ.
Останалите процесуалноправни въпроси са обуславящи, но неоснователно касаторите поддържат, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При решаването на спора инстанцията по същество е съобразила установената практика, според която основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните, включително във връзка с установяването на фактите, на които те се позовават (срв. решение № 147/ 05.10.2018 г. по гр.д.№ 4347/ 2017 г., ІІІ г.о. и цитираните в него). Въззивната инстанция може да събира само доказателства за новооткрити и/или новонастъпили след приключване на производството пред първата инстанция обстоятелства, или доказателства, които поради процесуални нарушения на първата инстанция не са били допуснати (решение № 314/ 07.03.2017 г. по гр.д.№ 2499/ 2016 г., ІV г.о. и цитираните в него). В случая от въззивния съд е искано събиране на доказателство, което първата инстанция вече е допуснала и събрала, поради което отказът му съобразен с установената практика по поставения въпрос.
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и като очевидно неправилно. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Касаторът трябва да поддържа съществуването на конкретни пороци на решението, които, ако се установят във фазата на разглеждане на жалбата по същество, биха обусловили отмяната му. В случая касаторите не формулират в изложението си различни твърдения за пороци в обжалваното решение, извън доводите за неправилно разрешаване на поставените правни въпроси. Щом обаче тези въпроси са разрешени в съответствие с установената практика, постановеното решение не може да е очевидно неправилно.
По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1825 от 22.03.2018 г. по гр.д.№ 3/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: