О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 833
С., 22.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №2307/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. М. И. и И. Х. И., чрез процесуалния им представител адв. К. Татарска от АК [населено място], срещу решение № 4 от 04.01.2017г., постановено по гр.д.№ 619/2016г. по описа на Окръжен съд [населено място] /В./, по предявен иск с правно основание чл.227 б.в ЗЗД. С това въззивно решение като е потвърдено Решение на Районен съд [населено място] от 17.10.2016г., постановено по гражданско дело № 692 по описа за 2016г. е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. М. И. и И. Х. И. против М. Х. И. и И. Х. И. иск с правно основание чл.227 ал.1 б.“в“ ЗЗД за отмяна на дарение, обективирано в нотариален акт № 93, том I, рег.№ 960, нот. дело 84/2009 г. по описа на нотариус Б. М., вписана в НК на РБ с рег. № 591,с район на действие РС М., поради не даване издръжка на дарителите от страна на въззиваемите – наследници по закон на надарения Х. И. И.. С решението ищците И. са осъдени да заплатят на ответниците сторените в производството разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, свързани с това, че :„Въззивната инстанция не изследва и възприема, че е налице както своевременно и редовно уведомяване за наличието на претенции по сметки, така и за исканото увеличение на тези сметки-за нас нов иск, включително и не изяснява въпроса защо при липса на един формулиран петитум по иска за сметки на основание чл.346 от ГПК, съда възприема друг.” Счита, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите : ”1. При наличие на нужда от издръжка за дарителите, която е давана още приживе от дарения, като явно на практика това морално задължение още тогава е трансформирано в правно, то година след смъртта му, когато е налице тяхна нужда – втора по ред и още по-голяма, то отново ли ще говорим само за морално задължение и тази хипотеза обсъдена ли е от ВКС – неговите наследници могат ли и ще отговарят ли по иск с правно основание чл.227 б.“в“ от ЗЗД. Означава ли , че не бива и няма да търсим отговорност при тази хипотеза от наследниците на дарения; 2. При наличие на строго регламентирани основни начала в процеса в Глава втора от ГПК и явно противоречие на същите с текста на чл.280 ал.1 и сл.от ГПК кой именно следва да е принципа при формирането от страна на съда на своето вътрешно убеждение и обосноваване на своето решение – закона, морала или практика на ВКС, което видно от събраните в този процес доказателства не е съобразено нито със закона, нито с практиката.”
Ответните страни М. Х. И. и И. Х. И. в писмен отговор, подаден чрез адв.С. К. от ВАК, вземат становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноските за адвокатско възнаграждение, сторени в касационното производство, съгласно представените договори за правна помощ и списък на разноските.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът на ищците е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че по делото липсва както твърдение на ищците, така и доказателства, че докато е бил жив надареният, дарителите са изпаднали в нужда от издръжка и са го поканили да им дава такава. Приел е, че за успешното провеждане на иск по чл. 227, б.”в” от ЗЗД е необходимо установяването на следните предпоставки в тяхната кумулативна даденост: валидно сключен договор за дарение; изпадане на дарителя в нужда от издръжка, която нужда да е от траен характер; отправяне на покана до надарения да дава издръжка и отказ на последния да даде такава при съобразяване на материалните си възможности. Приел е също, че правото на дарителите да искат разваляне на дарението на основание чл.227 ал.1 б.”в” ЗЗД е допустимо единствено спрямо надарения, страна по договора, както и, че единственото изключение да предявяват иск с посоченото правно основание против наследниците на надарения е, ако нуждата от издръжка на дарителите е възникнала приживе на надарения и приживе те са поискали от него даване на такава издръжка. Счел е, че единствено в тази хипотеза моралното задължение на надарения се трансформира в правно и преминава с откриване на наследството у универсалните правоприемници на надарения. По тези съображения е обосновал извода си за неоснователност на претенцията, предявена срещу наследниците на надарения.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторите не формулират конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Поставените в изложението въпроси не са правно разрешени от въззивния съд и не обуславят решаващите му изводи. Същите са привързани към оплакването на касаторите за необоснованост и неправилност на решението, които са касационни основания по чл.281 ГПК и като такива са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Същевременно с така формулираните въпроси касаторите въвеждат нови твърдения / за съществуваща и удовлетворена от надарения приживе нужда от издръжка, както и за наличие на нова нужда, възникнала след смъртта на надарения/, които не са релевирани при предявяване на иска, нито по-късно в хода на производството, поради което и съдът не е имал задължение да се произнася по тях. Следва да се има предвид и това, че дори при така въведените нови твърдения резултатът по спора би бил същият.Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че касаторите не са обосновали в изложението си и поддържаните допълнителни основания по т.1 и т.3 на чл.280 ГПК. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторите не са изпълнили това си задължение, а само формално са посочили, че поддържат основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Предвид диспозитивното начало в гражданския процес това лишава касационната инстанция от възможността да се произнесе по въпроса налице ли са или не поддържаните допълнителни основания.
За пълнота на изложението следва да се посочи и следното: материалноправният въпрос по приложението на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е разрешен с постановяването на Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г. ОСГК ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., съгласно което не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, поради липса на достатъчно средства; не е налице непризнателност, когато с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя. Отмяната на дарение е санкция за неизпълнение на моралното задължение на дарения за признателност към дарителя, поради което правото на дарителя да иска отмяна на дарението възниква, когато е налице обществено укоримо поведение на дарения във висока степен – умишлено убийство или опит за убийство на дарителя, неговия съпруг или негово дете, или съучастие в такова престъпление; набедяване на дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, както и при отказ на дарения да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. За да се признае на дарителя правото да иска отмяна на дарението, недаването на издръжка трябва да се прояви в обществено укорима форма и поради това непризнателността да може да се оцени като драстична. Такава високо укорима непризнателност ще има, когато дареният има възможност да даде и осигури издръжка на дарителя си, без да накърнява своите минималните нужди и обичайната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон, и въпреки това отказва да я даде. В случаите обаче, при които надареният поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на дарителя би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя, не е налице непризнателност. В трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 227 ал.1 б.”в” ЗЗД , формирана по реда на чл. 290 от ГПК / пр.: решение № 894 по гр. д. № 3132 за 2008 г. на II ГО и в решение № 1031 по гр. д. № 4849 за 2008 г. на I ГО/, еднозначно се приема, че дарението е едностранна, безвъзмездна сделка и не създава за надарения никакви задължения за издръжка или помощ за дарителя, освен моралното задължение да бъде признателен на дарителя за стореното дарение. Моралното задължение се трансформира в правно задължение за даване на издръжка при настъпване на определени в закона нови обстоятелства – изпадане на дарителя в нужда и отправено от негова страна до надарения искане последният да му дава издръжка. Докато дарителят не поиска издръжка от надарения, независимо от обективната му трайна нужда от такава, задължението на надарения си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция. Неизпълнението на трансформираното задължение е предмет на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД с отмяна на дарението като правна последица при основателността му. Със смъртта на надарения наследниците му встъпват само в правните му задължения. Следователно, наследниците на надарения дължат издръжка на дарителя само в случай, че той е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от надарения преди неговата смърт. Ако издръжката е поискана от наследниците на надарения след неговата смърт, не може да се счете, че недаването на такава е проява на непризнателност, защото те нямат правното задължение да са признателни на дарителя за дарението, тъй като към момента на откриването на наследството праводателят им не е имал правното задължение да дава издръжка на дарителя, за да може трансформираното задължение да е преминало към тях. Въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответните страни сторените в настоящото производство и надлежно установени разноски за адвокатско възнаграждение в размери от по 730лв. за всяка от тях.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4 от 04.01.2017г., постановено по гр.д.№ 619/2016г. по описа на Окръжен съд [населено място] .
ОСЪЖДА М. М. И. и И. Х. И. да заплатят на М. Х. И. и И. Х. И. деловодни разноски за настоящата инстанция в размери от по 730 лв. за всяка от тях.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: