4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
гр. София, 08.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА Н.
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Н. т.д. N 1691 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], против решение № 22 от 20.03.2017г. по в.т.д. № 27 / 2017г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 412 / 31.10.2016 г. по т.д. № 547 / 2015г. на Окръжен съд – Бургас, за отхвърляне на предявения от дружеството срещу Й. М. Л. положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за сума в общ размер на 84 000 лeва, от която сумата от 50 000 лева, представляваща главница по сключен между страните договор за заем, сумата от 25 000 лева – неустойка в размер на 50 % от цялата заемна сума за неизпълнение на задължението за плащане на три месечни вноски, както и сумата от 9 000 лева – лихва за периода от 01.12.2014г. до 31.05.2015г. върху размера на дадената в заем сума, ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК в деловодството на Районен съд – Несебър -12.06.2015г. до нейното окончателно изплащане.
Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното въззивно решение, като необосновано, постановено в несъответствие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че въззивният съд в конкретния случай неправилно е приел за приложим Закон за потребителския кредит; не разпределя доказателствената тежест, съобразно квалификацията на иска; произнася се по непредявени факти, извън обхвата на търсената защита, като липсва произнасяне по релевантните за правния спор факти, с които е сезиран съдът. Сочи, че съглашението по договора за заем е обезпечено с договорна ипотека в полза на [фирма], поради което, съгласно чл.4, ал.1, т.2 ЗПК, разпоредбите на ЗПК не се прилагат. Поддържа, че неправилно е прието, че уговорената възнаградителна лихва е прекомерна и в противоречие с добрите нрави. Заявява, че в настоящия случай по своя характер възнаградителната лихва представлява печалба за търговеца или възмездно основание по договора за заем, изрично уговорена със съгласието на страните и съгласно разпоредбите на Закона за задълженията и договорите. Твърди, че поради неплащане на вноски по кредита, договорът е станал предсрочно изискуем, за което длъжникът е уведомен по реда на чл.50, ал.4, вр. чл.47, ал.1 ГПК. Претендира направените разноски за всички съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата и по делото, Й. М. Л., [населено място], в писмен отговор поддържа липса на основания за допускане на решението до касация, алтернативно излага съображения за неоснователност на жалбата.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Безспорно установено е по делото, че на 15.10.2014г. страните по делото са подписали договор № СЗ-1457, съобразно който финансовата институция е предоставила на Л. заем в размер на 50 000 лева, като цялата сума е получена от лицето по банков път в деня на подписването на договора. За да се обезпечи вземането на [фирма], в договора е уговорено, в полза на дружеството – заемодател, да се учреди ипотека от заемателя върху недвижим имот, подробно описан в договора, а впоследствие обективирана в нотариален акт № 67 том 15 рег. № 15121, дело № 2796 от 2014г. на нотариус с район на действие Районен съд – Несебър. На 12.06.2015г. [фирма] е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, твърдейки, че длъжникът не е изпълнил поетите задължения по договора за заем, и е налице позоваване на настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, в резултат на неплащане на три поредни вноски. На 18.06.2015г., Районен съд – Несебър е издал заповед № 306, с която длъжникът, Й. Л., е осъден да заплати на [фирма] сумата 84 000 лева, от които 50 000 лева – главница, 25 000 лева – еднократна неустойка, 9 000 лева – лихва за периода 01.12.2014г. до 31.05.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от заявлението, както и съдебни разноски. В заповедта изрично е отразено, че това вземане произтича от нотариален акт № 67, нот. дело № 2796/16.10.2014г. за учредяване на договорна ипотека, съгласно който на длъжника е отпуснат от заявителя заем в размер на 50 000 лева. Длъжникът е направил възражение по реда на чл.414 ГПК, поради което е предявен и настоящия иск по реда на чл. 422 от [фирма], с който е поискано да се приеме за установено, че му Л. се дължи сумата, предмет на заявлението от 12.06.2015г.
За да постанови атакуваното решение, решаващият съд е възприел правният извод на първоинстанционния съд, че подписания между страните договор от 15.10.2014г., по своя характер е договор за потребителски кредит и е недействителен поради нарушаване изискванията на чл.11, ал.1, т.12 и т.20 ЗПК. Счетено е, че в отношенията между страните не би могло да се приложи разпоредбата на чл.23 ЗПК – когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен и да се присъди в полза на дружеството чистата стойност на кредита, тъй като няма да е налице идентичност в предмета на заповедното производство и на иска по реда на чл.422 ГПК. Пояснено е, че в издадената заповед за изпълнение на задължение по чл.417 ГПК се претендира заплащане на процесните суми на основание обявена предсрочна изискуемост на предоставения заем, а не на основание чл.29 ЗПК – като дадено по недействителен договор за потребителски кредит. Въззивният състав е споделил и допълнителния извод на първоинстанционния съд за недоказаност от дружеството-ищеца на валидно връчване на длъжника на нотариалната покана, а от тук и на обявяване на предсрочната изискуемост на вземането на кредитора преди подаване на заявлението. Решаващият състав се е позовал на удостоверяването в нотариална покана от 14.05.2015г., от което е видно, че на 02.06.2015г. поканата е била връчена на длъжника при условията на чл.50, ал.4 ГПК, който ред урежда връчване на книжа на юридическо лице и е неприложим при връчване на книжа на физическо лице.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на осъществяване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (редакция ДВ бр.47/2009г.) по отношение на въпроса, следва ли да се прилага Закона за потребителския кредит в хипотезата на сключен между финансовата институция и физическо лице договор за заем, обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот? Касаторът навежда и наличието на допълнителната предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция ДВ бр.47/2009г.), като счита, че е въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 180/23.11.2016г. на ВКС по т.д. № 2400/2015г. на І ТО относно начина на връчване на съобщението за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и с ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, относно приетата нищожност на клаузата за неустойка.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Неоснователно е твърдението на жалбоподателя за произнасяне от страна на съдилищата извън предмета на спора, очертан в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба, подадена по реда на чл.422 ГПК. Жалбоподателят се е позовал на вземания по договор за заем, посочен в нотариалния ипотечен акт, като не е поддържал, че представения от самия него договор за заем и обезпечения с ипотеката договор за заем са различни договори, нито такова твърдение са навежда в касацинното производство Съдилищата са се произнесли по посочените в исковата молба обстоятелства, очертали предмета на спора, поради което постановените от тях решения не се явяват недопустими.
Водещият извод на съда, предпоставил изхода на спора, е за недействителност на договора за потребителски кредит, изведена въз основа на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.12 и т.20 ЗПК. Въпросът относно посочените основания за нищожност на договора не е бил повдигнат от касатора пред въззивната инстанция в депозираната от него жалба, поради което не може да бъде поставян за първи път в касационното производство. Именно с оглед на това и във въззивното решение не са изложени мотиви, защо съдът приема, че ЗПК намира приложение по отношение на сключен между финансова институция и физическо лице договор за заем, обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот. Доколкото въпросът, дали ипотечните заеми са изключени от приложното поле на ЗПК, не е бил разглеждан от въззивната инстанция, спрямо него не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно, липсва и посочения допълнителен критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.4, ал.1, т.2 ЗПК в приложимата към сключването на договора редакция – ДВ бр.35/2014г., е ясна и предвижда, че включително за договорите за потребителски кредит, обезпечени с ипотека, се прилагат разпоредбите на чл.11, ал.1, т.1-7, 9-20, и 20-27, между които са и основанията по т.12 и т.20, на които се е позовал решаващият състав. С оглед приетата недействителност на целия договор, въпросите, дали е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и нищожна ли е неустойката, поради противоречие с добрите нрави, не се явяват обуславящи за крайния изход на спора и не могат да доведат до неговата промяна, поради което по отношение на тях не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация.
Предвид изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 22 от 20.03.2017г. по в.т.д. № 27 / 2017 г. на Апелативен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.