4
Определение на ВКС-Търговска колегия, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 843
София, 04.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 586 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на З. В. М. срещу Решение № 1246 от 11.06.2015 год. по т.д. № 4242/2014 год. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация сдружение „Национален център за изследване на обществения риск и сигурност“ (НЦИОРС) не изразява становище в срока по чл. 287, ал.1 ГПК.
Въззивното производство е образувано по жалбата на З. В. М. срещу Решение № 3145 от 29.04.2014 год. по гр.д. № 7521/2012 год. на Софийски градски съд. С него първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на З. В. М., че дължи на сдружение „Национален център за изследване на обществения риск и сигурност“ сумата от 74 000 лв., ведно с обезщетение за забава за периода от 19.12.2010 – 15.02.2012 год. (датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) в размер на 8014,66 лв., за изпълнението на което парично задължение е издадена по гр.д.№ 7010/2012 год. на СРС-25 с-в заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист.
В производството по чл.422 ГПК Софийски градски съд е приел, че искът на НЦИОРС произтича от задължение по каузална сделка (заем), който е обезпечен със запис на заповед от 30.03.2010 год. Наличието на каузално правоотношение е било безспорно, като тезата на ответника М. е била, че е използвал сумата за съвместна стопанска дейност и не дължи връщането и. Съдът е уважил иска, позовавайки се единствено на действителността на абстрактната сделка.
Решението на Софийски градски съд е обжалвано от касатора в настоящото производство. Въззивният съд е приел за неоснователен довода за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати процесуални нарушения, като е счел, че допълнително подадената в първоинстанционното производство молба не представлява втора допълнителна искова молба, която да е недопустима. С нея „Национален център за изследване на обществения риск и сигурност“ е взел становище по допълнителния отговор на З. М., без да е направил нови искания и да е посочил нови обстоятелства и нови доказателства, поради което не е налице нарушение на процесуалния закон. Т.е. първоинстанционното решение не е недопустимо като постановено по непредявен иск. С допълнителната искова молба „Национален център за изследване на обществения риск и сигурност“ единствено е заявил, че е допуснал аритметична грешка в размера на мораторната лихва.
Като неоснователен въззивният съд е преценил и довода за недължимост на сумата от 8014,66 лв. – обезщетение за забава за периода 19.12.2010 год., дата на падежа на записа на заповед, до 15.02.2012 год., дата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Обезщетението за забава е част от менителничното задължение, поради което при наличие на конкретен падеж в записа на заповед приносителят е освободен от задължението да отправи покана за плащане, поставяща в забава издателя.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се е позовал на недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта, с която САС е потвърдил първоинстанционния акт досежно дължимата лихва. Позовава се на това, че разпореждането в заповедното производство е било отменено в тази част, т.е. то не е предмет на спора по чл.422 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е следвало да обезсили служебно първоинстанционното решение в тази част, но тъй като не го е сторил, съгласно т.10 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Касаторът е поставил и два въпроса, първият от които гласи: „Длъжен ли е въззивният съд да обезсили решението на първоинстанционния съд, с което е установено съществуването на парично задължение, за изпълнението на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, ако разпореждането за незабавно изпълнение е било отменено и изпълнителният лист е бил обезсилен?“ Твърди се, че по този въпрос обжалваното решение е в противоречие с т.9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което е основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият въпрос е следният: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните и пред двете инстанции доказателства, да направи самостоятелни фактически и правни изводи и ако те не съвпадат като краен резултат с тези на първата инстанция, да отмени изцяло или отчасти нейното решение и да постанови вместо него свое решение по съществото на спора, което при цялостна отмяна следва да бъде единственото решение по делото?“ По този въпрос касаторът се позовава на противоречие с решение № 99/06.04.2012 г. по гр.д. № 1036/2011 год. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и с т.4 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 год. по тълк.дело № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС.
По така поставените въпроси настоящият съдебен състав намира следното:
По отношение на първият от поставените въпроси не е налице предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и произнасянето на въззивния съд по дължимостта на обезщетението за забава не е в противоречие, а в съответствие с т.10 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Преди всичко, позоваването на недопустимост на иска в частта за лихвата, поради произнасянето на СГС по ч.г.р.д№ 8431/2012 год. се прави за пръв път пред настоящата инстанция. Независимо от това, то е и без значение, тъй като производството на което се позовава касаторът е по реда на чл.419 ал.1 ГПК. В това производство, съдът не се произнася по заповедта за изпълнение и посочените в нея задължения (каквото очевидно е разбирането на касатора), а само по издаването на изпълнителен лист за тях. Т.е. отмяната по реда на чл.419 ГПК на разпореждането в частта за незабавното изпълнение няма отношение към положителното произнасяне със заповедта за изпълнение за посочените в нея парични задължения.
Не е налице предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по отношение на втория въпрос. Той е по-скоро риторичен и съдържа твърдение за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.235 ал.2 ГПК. Ще следва да се отбележи, че ТР № 1/04.01.2001 год. е постановено при действието на ГПК-отм. при други правила за въззивното производство, поради което няма как неговата т.4 и особено предл.3 да се прилага механично в хипотезата на ограничен въззив. Правомощията на въззивната инстанция при действието на ГПК-2007 год. са посочени в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и въззивното решение е съобразено с тях.
Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1246 от 11.06.2015 год. по т.д. № 4242/2014 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.