О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
София, 15.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 13 февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 940 /2012 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] против решение № 137 от 03.07.2012г. по гр.д.№ 544/2011г. на Варненски апелативен със, с което е потвърдено решение № 1501 от 06.12.2010г.по гр.д.№ 2542/2009г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен иска на кастора, представляван от Ж. Ж. против [фирма] при участието на [фирма] като трето лице-помагач на ответника за приемане за установено, че ищецът е собственик на апартамент № 1 на първия етаж от сградата с площ 86 кв.м., ведно с принадлежащата му изба № 9 с площ 9,3 кв.м. апартамент № 3 на първия етаж от сградата със застроена площ 65 кв.м. ведо с принадлежащата му изба № 10 със застроена площ 11 кв.м.и гараж № 1 с площ 21,7 кв.м., ведно с припадащите се към обектите общи части от сградата и правото на строеж върху дворното место, съставляващо ПИ 13 от кв. 159 по плана на 11 подрайон на [населено място] с площ 222 кв.м. и ищецът е осъден да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 7400 лв. за производството пред РС и 4,800 лв. разноски пред въззивната инстанция.
Постъпила е и частна жалба от третото лице-помагач на ответника [фирма] против определение, № 634 от 20.12.2012г., с което е оставена без разглеждане подадената от него молба за допълване и изменение на решението в частта на разноските на основание чл. 78, ал.10 и поради това, че не са разгледани предявените при условията на евентуалност искове против него.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 67 ЗС. Развиват се доводи, че когато правото на строеж е реализирано от собственика на терена или от негов правоприемник не следва да се приема, че след реализирането той не може да се позовава на погасителна давност.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани въпросите:1.счита ли се правото на строеж упражнено ако сградата е построена след изтичане на петгодишния срок по чл. 67 ЗС, но не от лицето, в чиято полза то е било учредено срещу задължение за строителство, а от учредителя на това право, или от собственика на земята, или от негов правоприемник. 2. може ли в този случай собственика на земята да се позове на давността по чл. 67 ЗС, или разпоредбата на чл. 118 ЗС е приложима независимо от това на коя страна по договора за учредяване право на строеж е реализирала строителството. По тези въпроси се твърди противоречие със задължителната съдебна практика – мотивите на ТР № 1/2011г. на ОСГК. Твърди се и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като в съдебната практика не е разглеждан въпроса от гледна точка на това кой е реализирал правото на строеж и конкретно хипотезата, когато правото на строеж е реализирано от собственика на терена, или негови правоприемници преди да се позоват на погасяване по давност.
Ответникът [фирма] не е подал отговор на касационната жалба.
Третото лице [фирма] оспорва жалбата. Счита, че съдебната практика е отговорила на поставените въпроси, че е отчетено, че строителството е реализирано и сградата е въведена в експлоатация преди предявяване на иска, че не могат да бъдат в по-благоприятно положение тези лица, които черпят права от първоначалния суперфициар от тези, които черпят права от собственика на земята.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното: С н.а. № 170, т.ХLІІ /19.10.1994г. В. и С. В. учредяват на [фирма] правото на строеж за изграждане на двуетажна с тераса, триетажна с тераса и четириетажна с мансард сграда с разгърната застроена площ 1102 кв.м. в парцел 13 кв. 159 по плана на [населено място], като си запазват правото на строеж за някои обекти срещу задължението на дружеството да изгради цялата сграда. В. В. си запазва правото на строеж за апартаменти 1 и 3 и за гараж № 1, което заедно със съпругата си В. С. В. с н.а. № 76, т.ХХХІІ/16.09.1996г. продава на [фирма]. С н.а. 81,т.33/ 16.09.1996г. това дружество продава правото на строеж за апартамент 1 и 3, и гараж № 1 на Х. П. Х.. С договор, оформен с н.а. № 64/25.02.2005г. В. и С. В. продават на Ж. К. Ж. в качеството му на [фирма] дворното место, съставляващо поземлен имот 13 от кв. 159 по плана на 11-ти подрайон на [населено място]. В имота е реализирано строителство без строителни книжа на подземен, първи, втори и трети етаж, констатирано с акт за узаконяване № П-33/27.04.2005г. На [фирма] е издадено строително разрешение за надстрояване с два етажа и терасовидет над съществуваща триетажна жилищна сграда изградена в груб строеж и узаконена. Х. П. Х. и С. Н. Х. продават на [фирма] с н.а. № 195 от 28.12.2005г. апартаменти 1 и 3 и гараж № 1 Купувачът „А.”, представляван от [фирма] с н.а. № 182,т.ІІІ от 26.04.2006г. продава на [фирма] същите три обекта в степен на завършеност – 75 % за сумата 108 243 лв. С влязло в сила решение по т.д.№ 421/2006г. е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск за прогласяване за нищожен договора за продажба по н.а. № 182,т.ІІІ/26.04.2006г. и за връщане на даденото. С решение № 126/10.01.2008г. по ф.д. № 1531/1990г. е вписано прехвърляне на предприятието на [фирма] на ищеца [фирма].
Не е спорно, че [фирма] е започнал строителството без одобрен архитектурен проект и строително разрешение, за около шест месеца е изграден първия етаж с частична плоча над негоу след което строежа е изоставен и започнал да се руши А. проект е бил изготвен 1994г., преработен е по късно и е отговарял на действащия план от 1993г. С ЧКЗП е отменено отреждането за комплексно жилищно строителство и е предвидено за парцел І-13 да се изгради страда на един, два и три етажа с мансарда. На 17.02.2005г. е издадена скица /виза/ за заснемане на строежа, подлежащ на узаконяване. Строителството е продължило в началото на 2005г. след закупуване на дворното место от ЕТ”Ж.-93ІЖ. Ж.”. С констативен протокол № 62/14.03.2005г. е установено, че сградата е била изградена до степен груб стоеж към този момент, който е с достоверна дата не по-късно от 27.04.2005г. Строежът бил узаконен с укт № П 33/27.04.2005т. На 28.04.2004г. е издадено строително разрешение за надстрояване на два етажа и терасовиден на съществуваща триетажна жилищна сграда-груб стоеж. Акт образец 14 е издаден на 17.12.2005г. Строителството е изпълнено и сградата е въведена в експлоатация с у-ние №0-120/23.10.2006г. Процесните обекти съответстват на тези, за които е било учредено право на строеж.
Основният спорен въпрос пред въззивния съд е дали към датата на закупуване на дворното место от [фирма] с н.а. № 64,т.ХІІ/25.02.3005г. правото на строеж за процесните обекти е било погасено в полза на собственика на терена поради изтичане на пет годишния срок по чл. 67 ЗС.
Въззивният съд, позовавайки се на т.1 от ТР № 1/2011г. на ОСГК е приел, че срокът по чл. 67 от ЗС е давностен и за него се прилагат правилата на ЗЗД – чл.110-120. От това е заключил, че след реализирането на правото на строеж, собственика на терена не може да се позовава на погасителна давност. Тъй като до предявяване на иска за собственост – 2009г. никой от собствениците на терена не се е позовал на погасителна давност а към момента на предявяване на иска сградата вече е построена, съдът е приел, че доводът на ищеца за погасяване на първоначално учреденото право на строеж е неоснователен.
Поставените въпроси 1.счита ли се правото на строеж упражнено ако сградата е построена след изтичане на петгодишния срок по чл. 67 ЗС, но не от лицето, в чиято полза то е било учредено срещу задължение за строителство, а от учредителя на това право, или от собственика на земята, или от негов правоприемник. 2. може ли в този случай собственика на земята да се позове на давността по чл. 67 ЗС, или разпоредбата на чл. 118 ЗС е приложима независимо от това на коя страна по договора за учредяване право на строеж е реализирала строителството, са относими към мотивите на съда за отхвърляне на иска. Те обаче са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика, от която няма основание за постановяване на изключения с оглед това кой е реализирал правото на строеж.
С ТР № 1/2011г. от 04.05.2012г. на ОСГК на ВКС се прие че пет годишният срок по чл. 67 ЗС, в който се погасява правото на строеж в полза на собственика на земята, е давностен. Макар при давностните срокове да се погасява самото субективно право, а не правото на иск, срокът изрично е посочен в закона като давностен, за да може в отношенията между собственика на земята и титуляра на правото на строеж да намерят приложение разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност – чл.110-120 ЗЗД. За придобивната давност, чл. 84 от ЗС изрично препраща към тази уредба. Нормално е и за погасителната давност за правото на строеж да се прилагат същите правила. От определянето на срока по чл.67, ал.1 ЗС като давностен следва, че неспазването му не води автоматично до погасяване на правото на строеж и съдът не може служебно да приложи давността – чл.120 ЗЗД. Собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж вече е реализирано – чл. 118 ЗЗД. Противното би създало предпоставка за злоупотреба с право. /В този смисъл Р № 86/11.08.2010г. по гр.д.№ 3576/2008г. І гр.о. по чл. 290 ГПК/ С упражняване на правото на строеж то се трансформира в право на собственост и не може да се установява погасяване на право, което вече не съществува в този вид. Съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост не се изгубва, освен ако друг не го придобие по някои от способите, предвидени в чл. 77 ЗС. Вярно е, че правото на строеж се погасява в полза на собственика на терена, но след като това право е реализирано не може да се установява погасяването му отделно от собствеността върху реализирания вече обект, а погасяване на право на собственост няма, както вече се посочи. От законовата уредба, че правото на строеж се погасява в полза на собственика на терена не следва, че по отношение на него това право се погасява автоматично и започва да действа принципа на приращението, защото давността не се прилага служебно. Без значение е от кой е реализирал правото на строеж, тъй като принципа на приращението по чл. 92 ЗС действа само ако не е установено друго и защото ЗС, уреждайки възможността собствеността върху постройката да е отделна от собствеността върху земята /чл. 63 ЗС/ не е придал правно значение на това кой фактически извършва строителството с оглед възникване на вещни права. Последното има значение само за облигационните отношения между фактическия строител и носителя на вещни права. Затова изключение от приетото в ТР № 1/2011г. не е разгледано и не следва да се въвежда в практиката. В случая не се касае за по-благоприятно, или по неблагоприятно третиране на собственика на ограниченото вещно право от собственика на земята, а до еднакво третиране на тези субекти по отношение на ограниченото право на строеж и право на собственост, които са абсолютни вещни парва и действат по отношение на всички. Разпоредбата на чл. 118 ЗЗД е приложима независимо от това коя страна по договора за учредяване право на строеж е реализирала строителството. След отделянето му от правото на собственост, правото на строеж има самостоятелно съществуване отделно от правото на собственост и то е противопоставимо и на собственика на земята докато той не направи възражение за погасяване по давност /която не се прилага служебно съгл. чл. 120 ЗЗД/, или след като е трансформирано в право на собственост.
Затова съдът приема, че по поставените въпроси е приложимо ТР № 1/2011г. на ОСГК, с което съдът се е съобразил и не се налага разглеждане на специални хипотези, при които изведените с него правила не се прилагат. Това е основание да не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т. 1 и 3 ГПК.
По подадената частна жалба от третото лице-помагач на ответника [фирма] против определение, № 634 от 20.12.2012г., с което е оставена без разглеждане подадената от него молба за допълване и изменение на решението в частта на разноските, съдът намира следното:
Частната жалба е основателна.
Възивната инстанция се е позовала на чл. 78, ал.10 ГПК и поради това, че не са разгледани предявените при условията на евентуалност искове против третото лице-помагач е приела, че на него не му се дължат разноски на основание чл. 78, ал.10 ГПК.
Настоящата инстанция приема, че нормата на чл. 78, ал.10 ГПК не намира приложение когато против третото лице е предявен обратен иск от ответника. В този случай дори този иск да не е бил разгледан, третото лице по обратния иск е ответник и следва да организира защитата си за да избегне неблагоприятен за себе си резултат. Вярно е, че по обратния иск няма постановен резултат, с оглед на който да се присъдят разноски, но ситуацията е аналогична на прекратяване на делото, в който случай ответникът също има право на разноски при условията на чл. 78, ал.2 ГПК. По тези съображения обжалваното определение следва да се отмени, като делото се върне на въззивната инстанция за произнасяне по молбата по същество.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 137 от 03.07.2012г. по гр.д.№ 544/2011г. на Варненски апелативен със по касационна жалба, подадена от [фирма].
ОТМЕНЯ определение, № 634 от 20.12.2012г., по гр.д.№ 544/2011г. на Варненски апелативен със с което е оставена без разглеждане подадената от [фирма] молба за допълване и изменение на решението в частта на разноските.
Връща делото на Варненски апелативен съд за разглеждане на подадената от [фирма] молба за допълване и изменение на въззивното решение в частта на разноските.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: