2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 855
гр. София, 24.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2624 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. (Л.) „С.” срещу решение № 525/11.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 896/2013 г. на Софийския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 206/29.07.2013 г. по гр. дело № 1213/2012 г. на Самоковския районен съд, са уважени предявените от С. А. Д. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 4/08.10.2012 г. на временно изпълняващия длъжността председател на УС на Л. „С.” – касатор в настоящото производство, с която трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, поради съкращение на щата, считано от 08.10.2012 г.; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „специалист ловно стопанство” при сдружението-касатор; и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 2 889.60 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа вследствие незаконното му уволнение през периода 08.10.2012 г. – 07.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.11.2012 г. до окончателното й плащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. Жалбоподателят излага оплаквания и доводи, както за недопустимост на обжалваното въззивно решение, така и за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два материалноправни въпроса: 1) работодателят – Л. „С.” упражнил ли е законосъобразно правото си да прекрати едностранно трудовия договор с ищеца Д. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, извършено със Заповед № 4/08.10.2012 г. на председателя на УС на сдружението; 2) налице ли е реално съкращение на щата (трудовата функция) – „специалист ловно стопанство” и доказано ли е по съответния законов ред посоченото основание в обжалваната заповед – „съкращение в щата”; и един процесуалноправен въпрос, а именно: следва ли в мотивите към въззивното решение да бъдат обсъдени в съвкупност всички събрани по делото доказателства и съдът съответно да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства, на исканията и възраженията на страните, и да изложи фактическите си констатации и правните изводи, направени на основание събраните по делото доказателства, каквито са изискванията на нормата на чл. 236, ал. 2 от ГПК. По отношение на първите два правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че те са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в тази връзка сочи и представя (в преписи) две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК и едно определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 от ГПК, както и че тези правни въпроси са решавани противоречиво от съдилищата като цитира решение № 206/29.07.2013 г. по гр. дело № 1213/2012 г. на Самоковския районен съд, постановено по същото съдебно производство. По отношение на третия правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът С. А. Д., не е подал отговор на жалбата в срока за това.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
По отношение на първите два изведени от касатора материалноправни въпроси, свързани с основанията за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, настоящият състав на ВКС, ІV г.о. намира, че въпросите са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същите не предполагат даване на принципни отговори относно тълкуването на приложими по делото материалноправни норми, а правна преценка на правнорелеватни факти по делото, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касацията. В този смисъл въпросите: 1) работодателят – Л. „С.” упражнил ли е законосъобразно правото си да прекрати едностранно трудовия договор с ищеца Д. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, извършено със Заповед № 4/08.10.2012 г. на председателя на УС на сдружението; и 2) налице ли е реално съкращение на щата (трудовата функция) – „специалист ловно стопанство” и доказано ли е по съответния законов ред посоченото основание в обжалваната заповед – „съкращение в щата”, предполагат съобразяване на събраните доказателства и установените въз основа на тях конкретни факти по делото, което се извършва при решаването му по същество, а не във фазата на селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това, тези два въпроса не могат да се подведат под хипотезата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, респ. – те не представляват общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на тази разпоредба (в тази връзка са и указанията и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г. на ОСГТК).
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на същите два въпроса, по отношение на които се твърди несъобразяване на въззивния съд с практиката на съдилищата, съгласно задължителните указания в т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г. на ОСГТК, такава практика е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Соченото в случая решение № 206/29.07.2013 г. по гр. дело № 1213/2012 г. на Самоковския районен съд е постановено в същото съдебно производство и няма характер на влязъл в сила първоинстанционен съдебен акт и в този смисъл не би могло да представлява основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Също така соченото и представеното (в препис) определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 от ГПК не представлява допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК при формулиран въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Определението по чл. 288 ГПК, с което съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване, няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделният състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност. Становището на отделния тричленен състав относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, изразено в определение по чл. 288 ГПК, представлява само едно правно мнение, което не е в състояние да разреши по окончателен, обвързващ страните по делото начин, този въпрос.
Третият, процесуалноправен въпрос – относно това следва ли в мотивите към въззивното решение да бъдат обсъдени в съвкупност всички събрани по делото доказателства и съдът съответно да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства, на исканията и възраженията на страните, и да изложи фактическите си констатации и правните изводи, направени на основание събраните по делото доказателства, съгласно изискванията на нормата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, в случая съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на него, обаче, не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Така установената и константна практика е в пълно съответствие и с разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
В конкретиня случай, изцяло съобразно така дадените задължителни указания, обективирани в сочените тълкувателни актове, въззивния съд, в постановения от него и обжалван в настоящото касационно производство съдебен акт, е обсъдил всички направени по делото фактически твърдения, исканията и възраженията на страните, както и събраните доказателства и като е формирал свое вътрешно убеждение е изложил подробни фактически констатации и е постановил обосновани правни изводи за правилност като резултат на обжалваното първоинстанционно решение, макар и не по изложените в него мотиви. Несъгласието на жалбоподателя с преценкатана доказателствата, с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. То би могло да обуслови наличието на касационно основание (основание за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, което обаче, не би могло да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г. на ОСГТК). Поради това, в случая не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно – формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение, не в противоречие, а в съотвествие с тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Според задължителните указания и разясненията, обективирани в ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, при което преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба – предвид служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, включително във фазата на допускане на касационното обжалване.
В конкретния случай настоящата касационна инстанция, предвид наведения от касатора довод за недопустимост на обжалваното въззивно решение на Софийския окръжен съд, намира че обжалвания съдебен акт не се явява вероятно недопустим като постановен извън правораздавателната компетентност на съда, и в този смисъл не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение и на това основание. Соченото в изложението на касатора, противоречие между обжалваното въззивно решение и потвърденото с него първоинстанционно решение относно основния спорен по делото въпрос дали е налице съкращение в щата, поначало не би могло да доведе до недопустимост на въззивното решение като постановено извън предмета на съдебния спор, както неоснователно се поддържа в изложението; още повече, че в случая и такова противоречие не се установява – макар и по различни съображения, и двете съдебни инстанции са достигнали до извода, че в случая съкращаване на щата за длъжността, заемана от ищеца, по делото не се установява.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 525/11.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 896/2013 г. на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.