О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 866
гр.София, 17.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 2504 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. П. Ш. срещу решение № 28 от 19.03.2019 г., постановено по въззивно гражданско дело № 51 по описа за 2019 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1644 от 11.10.2018 г. по гр. д. № 2334 по описа за 2017 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. П. Ш. против Д. П. П. иск по чл.422 от ГПК за признаване съществуването на вземане за сумата от 28 197 евро, дължимо по договор за заем от 31.08.2007 г., поради погасяването му по давност до размер на сумата от 18 550 евро, за което вземане е издадена заповед по чл.417 от ГПК.
Касаторът твърди, че решението на Варненския апелативен съд е необосновано и неправилно поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Съставлява ли системното изплащане на периодични вноски по едно парично задължение след изтичане на падежа на същото, съчетано с устно признание на дълга, прекъсване на давностния срок на задължението за целия неизплатен размер на дълга?
2. Признанието на вземането, извършено след изтичане на срока на погасителната давност, но преди позоваването на нея, води ли до прекъсване на същата давност?
Ответникът по касационната жалба Д. П. П. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
След проведено заповедно производство и оспорване на вземането Т. П. Ш. е предявил иск за установяване дължимостта на заетата на 31.08.2007 г. от Д. П. П. сума от 28 197 евро. В отговора на исковата молба ответникът Д. П. е посочил, че е заплащал частично на вноски дълга и е повдигнал възражение за погасяването му по давност. Варненският окръжен съд е приел, че по този договор за заем Д. П. е направил три вноски в размер на 531 евро на 17.01.2008 г., 700 евро на 16.06.2008 г. и 1 100 евро на 9.7.2008 г. Констатирал е, че съгласно договора цялата сума е изискуема след 31.08.2008 г. и от тази дата е започнал да тече давностният петгодишен срок, който е изтекъл през 2013 г., а претенцията е предявена пред съда в заповедното производство едва през 2017 г., поради което е погасена по давност. По спорния между страните въпрос дали давността е прекъсвана чрез признаване на вземането на основание чл.116, буква „а“ от ЗЗД този съд е достигнал до извода, че частичните плащания, ако са извършени такива, не представляват признание. Признанието на дълга е действие на длъжника, което следва да бъде изрично и да достигне до кредитора, за което по делото няма доказателства. Затова е отхвърлил установителния иск за това вземане, което е погасено по давност.
Във въззивното производство по искане на касатора и на основание чл.266, ал.3 от ГПК е бил допуснат и разпитан един свидетел за установяване на твърдяното от ищеца признание на вземането от страна на длъжника. Е. Х., която е племенница на ищеца, е свидетелствала за разговор между страните на кафе през лятото на 2015 г., при който ответникът декларирал, че ще си плаща по 500 евро всеки месец и ще си изплати целия дълг.
Въззивният съд е посочил, че за да е налице признание, прекъсващо давностния срок съгласно разпоредбата на чл.116, б. „а“ от ЗЗД, е необходимо това признание да касае съществуването на дълга, а не фактите, от които произтича, да е адресирано до кредитора или негов представител и да е направено в рамките на давностния срок. Признанието може да бъде направено и чрез конклудентни действия, стига тези действия по несъмнен начин да манифестират волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. Позовавайки се на практиката на ВКС, този съд е приел, че извършеното частично плащане не е равнозначно на признание на цялото задължение. В случая ответникът е правил частични плащания с различни по размер суми след изтичане на срока по двата договора и без да са налице волеизявления за пълния размер на дълга, още повече, че страните са били обвързани и от друг договор за заем, задължението по който също не е било изпълнено. По тази причина плащанията не представляват признание за целия дълг. Въззивният съд е анализирал и показанията на свидетелката Е. Х., според които ответникът е признал, че към 2015 г. все още има непогасени задължения. Счел е обаче, че това признание е направено след изтичане на давностния срок/31.08.2013 г./, поради което няма правните последици на прекъсване на давността.
При тези мотиви на въззивния съд отговорите на поставените от касатора въпроси са от решаващо значение за изхода на спора дали давността е била прекъсната с признание на ответника по смисъла на чл.116, буква „а“ от ЗЗД. Още в практиката на Върховния съд в решение № 1847 от 16.VII.1957 г. по гр. д. № 4955/57 г. на IV ГО се посочва, че частичното плащане не представлява признание за дължимостта на цялата сума и не може да прекъсне давността. Това разрешение се следва последователно в решение № 214 от 14.02.2003 г. на ВКС по гр. д. № 18874/2002 г.на V ГО и в по-новите решения № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г. на II ТО, № 98 от 26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012 г на I ТО, № 255 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 145/2012 г. на II ТО и много други. Това не означава, че частичното плащане, наред с други доказателства, не може да послужи за установяване на признание на цялото вземане с конклудентни действия. Необходимо е обаче волеизявлението да кореспондира на правото, което се признава със съответните индивидуализиращи го белези, включително неговия пълен размер. В случая нито в частичните плащания, нито в свидетелските показания на един единствен заинтересован свидетел, доколкото могат да се кредитират, не се съдържат данни за основанието за плащане и за пълния размер на вземането.
В практиката на ВКС/решения №860 от 20.10.1999 г. по гр.д. № 595/1999 г.на II ГО на ВКС № 215 от 10.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 456/2012 г., II ТО, № 105 от 5.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1697/2013 г., I ТО и др./ също безпротиворечиво и последователно е прието разбирането, че признанието трябва да е направено преди да е изтекъл давностният срок. В решение № 671 от 27.06.2000 г. на ВКС по гр. д. № 689/99 г. на I ГО е изяснена причината защо признанието след изтичане на срока е без значение. Такова признание не може да заличи последиците на давността, тоест преклудираната възможност да се иска защитата на материалното право. Именно такъв е и настоящият случай-признанието, доколкото се доказва с показанията на свидетеля, е направено едва през 2015 г., когато давността вече е изтекла и затова не би могло да я прекъсне. Следователно дадените от въззивния съд разрешения на поставените от касатора въпроси съответстват на трайната и безпротиворечива практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд. Не е настъпило такова изменение в обществените отношения, което да налага промяна на тази приложима практика. Доводите на касатора в този смисъл са свързани с евентуалното недобросъвестно поведение на длъжника, който би се възползвал от практиката на ВКС. Поведението на длъжника обаче е без значение, когато кредиторът прояви нужната активност да защити в срок правата си. Именно неоправданото бездействие на кредитора, а не поведението на длъжника, влече след себе си последиците на погасителната давност.
В изложението си касаторът е посочил като основание за допускане на касационно обжалване новата редакция на ал.2 на чл.280 от ГПК, без да формулира фактически това основание. Въведеното с публикация в ДВ, бр. 86 от 2017 г. основание за допускане на касационно обжалване е очевидната неправилност на решението, която в случая не се констатира. В мотивите на това решение не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика. Не е приложена правна норма в противоположния и смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо на това основание касационно обжалване също не може да се допусне.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 28 от 19.03.2019 г., постановено по въззивно гражданско дело № 51 по описа за 2019 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1644 от 11.10.2018 г. по гр. д. № 2334 по описа за 2017 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. П. Ш. против Д. П. П. иск по чл.422 от ГПК за признаване съществуването на вземане за сумата от 28 197 евро, дължимо по договор за заем от 31.08.2007 г., поради погасяването му по давност до размер на сумата от 18 550 евро, за което вземане е издадена заповед по чл.417 от ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: