О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 869
[населено място] ,24,11,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на шестнадесети ноември,през две хиляди и петнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 821/2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1548/05.11.2014 год. по гр.д.№ 1616/2014 год. на Варненски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 426/31.01.2014 год. по гр.д.№ 1071/2013 год. на Варненски районен съд и прекратено производството по предявените от касатора против [фирма] и Национална агенция по приходите субективно пасивно съединени искове,за установяване че [фирма] не е длъжник по образувано от Н. против [фирма],на основание постановление № 3650/23.05.2011 год. на ТД на Н.-В., изпълнително производство , нито има качеството длъжник по отношение [фирма].Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с чл.269 ДОПК и обоснованият,според страната,нейн правен интерес от предварително снабдяване с решение,което със сила на пресъдено нещо да изключи качеството й на длъжник по отношение [фирма] и по отношение на взискателя Н..От уважаването на тези искове касаторът намира обусловена процесуалната му легитимация по бъдещ осъдителен иск за връщане на сумата, като недължимо платена на [фирма].Счита,че кога и срещу кого би предявила осъдителния иск не е обстоятелство от значение за настоящия спор, нито такова, от естество да преклудира правния интерес от настоящите искове,в който смисъл възприема решаващите мотиви на въззивното решение. Страната счита, че неправилно въззивният съд не е отчел като факт, обусловил правния й интерес от завеждането на исковете,отказа на ТД на Н. – В. да възстанови сумата от 5 143,20 лева,обоснован с чл.208 ал.1 и ал.2 ДОПК .
Ответните страни – [фирма] и Н.- не са депозирали становища по касационната жалба.
Върховен касационен съд,първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното :
Ищецът твърди,че има изискуемо задължение към дружество с наименование [фирма], с ЕИК [ЕИК] ,в размер на 5 143,20 лева,в изпълнение на което е наредило превод на такава сума,но погрешно – по сметка на различно от действителния кредитор дружество , с наименование [фирма], но с различен от преждепосочения ЕИК. Върху сметката на последното – реален получател на сумата, е наложен,в качеството му на обезпечителна мярка,запор за събиране на публични вземания на Н..По искането на ищеца да му бъде възстановена сумата от публичния изпълнител / макар да не се упоменават факти относно осъществено принудително събиране на дълга от запорираните по банковата сметка на длъжника средства, се твърди усвоена такава сума / , ТД на Н. – В. е отказало с мотиви,основани на чл.208 ал.1 и ал.2 ДОПК.Ищецът намира нормата неприложима към конкретния случай. По жалбата срещу отказа на ТД на Н. се твърди мълчалив отказ на Директора на ТД на Н. В.. Ищецът обуславя правният си интерес от неправомерно запориране на сумата от Н.,предвид преждеизложените обстоятелства и на признатото му в чл.269 ал.1 ДОПК право, в качеството на трето лице, засегнато от изпълнението, да предяви иск за установяване на правото си, който иск,съгласно ал.2 на същата разпоредба,се предявява срещу длъжника и взискателя, с което обосновава процесуалната легитимация на ответниците .
За да обезсили първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, въззивният съд е приел, че се касае за предявени искове за факт,при това без обоснован от ищеца правен интерес, тъй като никой от ответниците не твърди качеството му на длъжник по отношение на себе си. Съдът е приел,че правният интерес на ищеца е от установяване по отношение на [фирма] на вземане,произтичащо от конкретно основание, каквито обстоятелства не са наведени и на какъвто допустим принципно иск не би могло да се приравни твърдението , че не е длъжник на каквото и да било правно основание.В тази връзка въззивният съд е изложил съображението,че и иска,основан на чл. 269 ДОПК,предпоставя твърдението за конкретно право,засегнато от изпълнението, а такова не се сочи. Доколкото обстоятелствата навеждат на твърдяно право на вземане на [фирма] към [фирма],установителният иск,според въззивния съд,е недостатъчна форма на защита,след като не е бил съединен с осъдителен иск за връщане на сумата, на основание чл.59 ЗЗД.Независимо от това съображение,съдът е посочил изрично,че адекватната форма за защита на ищеца е осъдителният иск срещу [фирма].В заключение съдът е отрекъл квалификацията на исковете като такива, предявени на основание чл. 269 ДОПК.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК / първоначално и допълнително / касаторът е формулирал следните въпроси : 1 / Следва ли искът по чл. 269 ДОПК,за да е допустим,да бъде предявен в условията на обективно съединяване с иск по чл.59 ЗЗД ? Налице ли е пречка осъдителният иск да бъде разгледан в самостоятелно производство ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и 2 / Компетентен ли е въззивният съд да преразгледа въпроса за допустимостта на предявения иск,с оглед правния интерес на ищеца,във въззивна инстанция ? – обосноваван с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.2 / очевидно визирайки противоречивото произнасяне на първоинстанционния и въззивния съд по допустимостта на исковете / и т.3 ГПК.
Първият от въпросите не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.Въззивният съд не е счел,че единствено обективното съединяване с осъдителен иск срещу [фирма] би обусловил допустимост на установителния иск срещу същото дружество,при това установителния иск с настоящия петитум – да се установи ,че ищецът не е негов длъжник, а не обратното. Приел е ,че от фактическите обстоятелства се установява интерес на ищеца от установяване на негово вземане към ответника,каквато претенция би била допустима, но доколкото би била съединена с осъдителна претенция за връщане на сумата,респ. е допустима самостоятелна осъдителна претенция срещу същия ответник за връщане на даденото. Въззивният съд е отрекъл легитимацията на ищеца като „ трето лице „ по смисъла на чл. 269 ГПК, доколкото и права върху конкретна негова вещ или право не се твърдят засегнати с изпълнението. В този смисъл и решаващите мотиви изобщо отричат на предявените претенции квалификация по чл.269 ДОПК, което е достатъчно да изключи качеството на правен на първия от формулираните въпроси,доколкото не отразява решаващите мотиви на въззивния съд относно действителната правна квалификация на исковете . Напълно необоснован се явява и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,с единствено формалното цитиране на хипотезата. Разпоредбата на чл.269 ДОПК е аналог на тази на чл.440 ГПК,но в рамките на публичното принудително изпълнение. Легитимацията на ищеца като „трето лице „ по смисъла на чл.269 ДОПК сама по себе си изключва качеството му на „длъжник„ и изобщо на страна в публичното принудително изпълнение.Правната легитимация на ищец по иск ,основан на чл.269 ДОПК,се обуславя от твърдение за накърнено с изпълнението право на третото лице върху вещ, вещно право или вземане,но не вземане от самия длъжник в принудителното изпълнение, а право върху вземане от друго трето за изпълнителното производство лице,спрямо което, но в качеството му на вземане на длъжника от същото това трето лице,е насочено изпълнението.Очевидно ищецът приравнява собственото си вземане към длъжника,за което при това не е снабден с изпълнителен титул / а доколкото би имал такъв в рамките на обикновеното принудително изпълнение би имал право на присъединен взискател /, с право върху конкретната парична сума / като вещ /, преведена по сметка на [фирма] и твърдяна като усвоена от Н..Паричните престации,обаче,са родово,а не индивидуално определени престации,каквото разграничение процесуалният представител на ищеца очевидно не прави.Неоснователното им получаване в патримониума на определено лице предпоставя правен интерес от осъдителен иск на основание чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД – връщане на даденото при начална липса на основание,при това само против получилото сумата лице, не и от всяко трето лице,усвоило парична сума в идентичен размер от сметката на последното,пък било и взискател по принудително изпълнение срещу неправомерно получилия сумата длъжник по същото.Това са и решаващите мотиви на въззивното решение,макар неправилно квалифициращо действително допустимата с оглед интереса на ищеца претенция,при това само по отношение на ответника [фирма], като иск по чл.59 ЗЗД.
Вторият от формулираните въпроси,дори да се приеме за формално удовлетворяващ изискването за правен въпрос, доколкото преценката за допустимост на исковете на въззивния е различна от тази на първоинстанционния съд,не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК изключва от обхвата на релевантната противоречива практика, противоречивото разрешаване на въпроса от различните инстанции в рамките на висящото по касационната жалба съдебно производство, тъй като не е удовлетворено изискването за влезли в сила съдебни решения, формиращи противоречива практика – ТР № 2/28.09.2011 год. по тълк.дело № 2/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Не само не е налице противоречиво разрешаване на правния въпрос, но безспорно следва от напълно ясните и непротиворечиви разпоредби на закона, както и формирана задължителна съдебна практика – ТР № 1/04.01.2001 год. по тълк.дело № 1 / 2000 год. на ОСГК на ВКС – т.4 и ТР № 1 / 17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС – т.4 , че всяка съдебна инстанция на самостоятелно основание служебно следи за допустимостта на съдебното производство,вкл. с оглед наличието на правен интерес от предявеният иск,като абсолютна положителна процесуална предпоставка.С оглед това и ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС изключи необходимостта от задължително обосноваване на правен въпрос,свързан с допустимостта на атакуваното съдебно решение, на основанията по чл.280 ал.1 ГПК, и предпостави допускане на касационното обжалване и без наведен довод за недопустимост, ако такава е установима при служебната проверка на касационната инстанция, съгласно чл. 293 ал.4 вр. с чл.270 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд , първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1548 / 05.11.2014 год. по гр.д.№ 1616 / 2014 год. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :