О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 870
Гр. София, 02.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 809/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /с предишно фирмено наименование [фирма]/ – [населено място], срещу въззивно решение № 337 от 09.11.2015 г., постановено по т. д. № 526/2015 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 308 от 25.05.2015 г. по т. д. № 744/2014 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че [фирма] дължи на А. Н. Д. сумата 100 000 евро на основание запис на заповед, издаден на 23.08.2012 г., с падеж 30.06.2014 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 11138/2014 г. на Пловдивски районен съд, ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 15.07.2014 г., до окончателното плащане, и [фирма] е осъдено да заплати на А. Д. разноски по делото в размер на 14 224 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, поради което се иска да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд е потвърдил недопустимо решение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, за разглеждането на който не е била внесена дължимата държавна такса в преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК. Излага доводи, че за допустимостта на специалния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК не е достатъчно само искът да е предявен в преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК, а е необходимо в този срок да е довнесена и държавната такса за неговото разглеждане. Предвид обстоятелството, че в конкретния случай държавната такса не е била довнесена в срока по чл.415, ал.1 ГПК, касаторът счита, че въззивният съд е следвало да констатира този пропуск и да обезсили първоинстанционното решение с произтичащите от това последици.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните процесуалноправни въпроси, определени като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК : „Допустимо ли е в производството по чл.422, ал.1 ГПК дължимата държавна такса да бъде внесена след изтичане на 1-месечния срок по чл.415, ал.1 ГПК; Допустимо ли е производството, образувано по искова молба по чл.422, ал.1 ГПК, по която държавната такса е внесена след изтичане на срока по чл.415, ал.1 ГПК и съответно – допустим ли е съдебният акт, с който съдът се произнася в такова производство по съществото на правния спор”. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано с необходимостта от разкриване на точния смисъл на разпоредбата на чл.415, ал.1 ГПК и изясняване на установеното чрез нея правило за довнасяне на дължимата за производството по чл.422 ГПК държавна такса с цел създаване на съдебна практика по поставените в изложението въпроси.
Ответникът по касация А. Н. Д. от [населено място], обл. П., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор от 02.02.2016 г., съдържащ и искане за присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Със заповед № 7757/04.08.2014 г., издадена по ч. гр. д. № 11138/2014 г. на Пловдивски районен съд, е разпоредено [фирма] – сега [фирма], да заплати на А. Н. Д. сумата 100 000 евро, дължима по запис на заповед от 23.08.2012 г. с падеж 30.06.2014 г., ведно със законни лихви от подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното плащане, и разноски за заповедното производство. В срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение срещу заповедта от длъжника [фирма], с оглед на което заповедният съд е указал на заявителя А. Д., че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок и да довнесе дължимата държавна такса. Указанията са съобщени на А. Д. на 03.09.2014 г. и на 01.10.2014 г. той е представил пред Пловдивски районен съд искова молба с щемпел на подаване 29.09.2014 г., с която е предявил иск за установяване съществуването на вземането, предмет на заповедта за изпълнение. Исковата молба е адресирана до Пловдивски районен съд, като в нея ищецът е поискал да му бъде указано по сметката на кой съд да внесе дължимата държавна такса, тъй като с оглед размера на вземането счита иска си за подсъден на окръжен съд.
Във връзка с исковата молба на А. Д. в Пловдивски районен съд е образувано гр. д. № 14176/2014 г. Делото е прекратено с определение от 30.09.2014 г. и е изпратено по подсъдност на Пловдивски окръжен съд, където е образувано т. д. № 722/2014 г. След постъпването й в Пловдивски окръжен съд исковата молба е оставена без движение с разпореждане от 21.10.2014 г., с което на ищеца са дадени указания в едноседмичен срок да внесе по сметката на съда държавна такса в размер на 3 911.66 лв. На 28.10.2014 г. ищецът е представил вносна бележка, доказваща внасянето на дължимата такса от 3 911.66 лв.
С решение от 13.05.2015 г. Пловдивски окръжен съд е уважил предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск и е признал за съществуващо вземането на А. Д. към [фирма] за сумата 100 000 евро, предмет на издадената в производството по ч. гр. д. № 11138/2013 г. заповед за изпълнение. Първоинстанционният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на иска поради неизпълнение от ищеца на задължението за внасяне на държавна такса в срока по чл.415, ал.1 ГПК. Посочил е, че разпоредбите на чл.128 и сл. от ГПК се прилагат и в производството по чл.422, ал.1 ГПК, като липсата на внесена държавна такса към момента на подаване на исковата молба не опорочава извършеното от ищеца процесуално действие.
Решението на Пловдивски окръжен съд е потвърдено с обжалваното с касационната жалба въззивно решение на Пловдивски апелативен съд. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца за процесуална недопустимост на иска и на постановеното във връзка с него първоинстанционно решение като последица от невнасяне на дължимата държавна такса в рамките на преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК. Изложил е съображения, че държавната такса представлява финансово – правно вземане и предварителното й невнасяне не води до недопустимост на иска с оглед произтичащата от чл.3 ЗДТ и чл.73, ал.3 ГПК възможност съдът да я присъди допълнително. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на оплакването е посочен фактът, че ищецът е внесъл дължимата такса за разглеждане на иска в срока, предоставен му от първоинстанционния съд за поправяне на исковата молба.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, с които касаторът е обосновал общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че невнасянето на дължимата държавна такса за разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК в срока по чл.415, ал.1 ГПК не води до недопустимост на иска и на образуваното във връзка с него исково производство. Произнасяйки се в този смисъл, съдът е разрешил поставените от касатора въпроси, с което е осъществено изискването на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това въпросите са от значение за допустимостта на въззивното решение, а според указанията в цитираното тълкувателно решение Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на обжалваното пред него решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК; ако констатира вероятност решението да е недопустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК.
Преценени във връзка с поддържаното основание за достъп до касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 ГПК, въведените от касатора процесуалноправни въпроси не отговарят на специфичното за това основание допълнително изискване да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
В разпоредбата на чл.415, ал.1 ГПК са уредени последиците от подаване на възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта за изпълнение и задълженията, които възникват за заявителя при предприета от длъжника защита с възражение срещу заповедта. Съгласно чл.415, ал.1 ГПК, когато възражението е подадено в срок, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Срокът е преклузивен и неговото пропускане води до неблагоприятни за заявителя правни последици – обезсилване на заповедта за изпълнение, а в хипотезите на чл.418 ГПК – и на издадения изпълнителен лист.
Разпоредбата на чл.415 ГПК е ясна и точна и не се налага да бъде тълкувана, за да се даде отговор на въпроса дали уреденият в нея преклузивен едномесечен срок се отнася само до предявяването на установителния иск или е релевантен и за задължението на кредитора да довнесе дължимата за производството по чл.422, ал.1 ГПК държавна такса. В ал.1 на чл.415 ГПК е предвидено, че съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, но довнасянето на дължимата за производството по чл.422, ал.1 ГПК държавна такса не е обвързано с този срок, а е поставено от законодателя като императивно условие за разглеждане на иска в случай на своевременното му предявяване. Независимо от съдържанието на чл.415 във вр. с чл.422, ал.1 ГПК следва да се има предвид и това, че производството по чл.422 ГПК е подчинено на общите правила на Глава 13 ГПК „Основно производство”, което означава, че за него се прилагат разпоредбите на чл.127 – чл.129 ГПК, уреждащи необходимото съдържание на исковата молба, задължителните приложения към нея и правомощията на съда при констатирано несъответствие на молбата с изискванията за редовност. Внасянето на държавна такса за разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК е едно от изискванията за редовност на исковата молба – чл.128, т.2 ГПК, и поради това неизпълнението на задължението по чл.415, ал.1 ГПК за довнасяне на такса за разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК е основание съдът да предприеме предвидените в чл.129, ал.2 ГПК процесуални действия като укаже на ищеца да внесе дължимата такса. При невнасяне на таксата в указания срок съдът разполага с правомощията по чл.129, ал.3 ГПК да върне исковата молба и да прекрати производството по чл.422, ал.1 ГПК, което прекратяване рефлектира и върху заповедта за изпълнение. Аргумент в подкрепа на разрешението, че преклузивният срок по чл.415, ал.1 ГПК се отнася само до изискването за предявяване на установителния иск, не и до задължението за внасяне на държавна такса, се съдържа и в ал.2 на чл.415 ГПК, в която е посочено изрично основанието за обезсилване на заповедта за изпълнение, а в случаите на чл.418 ГПК – и на изпълнителния лист, в случай на неизпълнение на произтичащите от ал.1 на чл.415 ГПК задължения на заявителя. Според ал.2 на чл.415 ГПК, съдът обезсилва заповедта, респ. изпълнителния лист, когато „заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в посочения срок”. Предявяването на иска се счита за извършено с постъпване на исковата молба в съда – чл.125 ГПК, и преклузията на чл.415, ал.1 ГПК важи само за извършването на това процесуално действие. Ако исковата молба е подадена в срока по чл.415, ал.1 ГПК, но не е придружена с доказателства за довнесена държавна такса за разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК, невнасянето на таксата е основание за провеждане на производство по чл.129 ГПК за поправяне на нередовната искова молба, но не представлява основание за връщане на молбата по съображения за недопустимост на иска. Поради яснотата на съдържащата се в нея правна уредба разпоредбата на чл.415 ГПК не създава проблеми в правоприлагането. Предвид изложеното не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Въззивният съд се е произнесъл по спора, с който е бил сезиран, след като е констатирал, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен в преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК. Обстоятелството, че дължимата държавна такса за разглеждане на иска е внесена след подаване на исковата молба в указан от първоинстанционния съд срок, не създава предположение за недопустимост на иска и на решенията, с които инстанциите по същество са разрешили въведения с него правен спор. Поради това не се налага допустимостта на въззивното решение да бъде проверявана по реда на чл.290 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по т. д. № 526/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят поисканите с отговора на касационната жалба разноски в размер на 6 400 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.01.2016 г
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 337 от 09.11.2015 г., постановено по т. д. № 526/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на А. Н. Д. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл. П., [улица], сумата 6 400 лв. /шест хиляди и четиристотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :