2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 876
София, 24.06.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1407 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Н. Д. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. В. И., против въззивното решение без номер от 30 март 2010 г., постановено по гр.д. № 9565 по описа на Софийския градски съд за 2009 г., с което е отменено решение без номер от 1 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 29444 по описа на районния съд в [населено място] за 2008 г. в частта му, с която искът на С. С. А. от [населено място], против М. Д., е отхвърлен за периода 25 март 2004 г. – 11 май 2005 г. в размер на 1535,45 лева и Д. е осъдена да заплати на А. посочената сума, а в останалата част, с която Д. е осъдена да заплати на А. обезщетение за периода 12 май 2005 г. – 8 февруари 2008 г. от 4995 лева, е оставена в сила.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото не са съобразени установените по делото факти – имотът е отдаван под наем, поради което следва да се счита, че ползвателят осъществява своето право; правото на ползване на М. С. не се е погасило по давност съобразно приетото в процеса по ревандикационния иск, воден от А. против касаторката, поради което изводът, че С. не е могла да предостави валидно в заем за послужване имотът на нейната внучка – касаторката, е неправилен и необоснован; в исковата молба няма искане за погасяване на правото на ползване на М. С., не са събирани и доказателства в тази насока, а въззивният съд самостоятелно, „служебно” е повдигнал и решил този въпрос в полза на ищеца, поради което е нарушено диспозитивното начало в процеса; тъй като от деня на въвода ищецът А. безпрепятствено си ползва имота, той няма право на иск за пререшаване на решения вече спор. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос за правото на ползване на М. Б. С. – тя не е живяла в апартамента и правото на ползване се е погасило по давност на основание чл. 59, ал. 3 ЗС, в противоречие с практиката на ВКС (сочи се решение на ВКС и едно на ВС); по съществения процесуалноправен въпрос, че съдът се е произнесъл с решение по искане, което не е предявено с исковата молба, това е недопустимо и решението подлежи на обезсилване, в противоречие с практиката на ВКС (сочат се две решения на ВКС); съдът вече се е произнесъл по искането с влязло в сила решение и страните са обвързани от силата на пресъдено нещо – нарушение на практиката на ВКС (сочи се решение на ВКС); съдът е разрешил съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по прилагането на чл. 56 и сл. ЗС, както и чл. 2, чл. 6, чл. 9 ГПК, чл. 224 ГПК (отм.) и чл. 297-299 ГПК.
Ответникът С. С. А. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. И. Х., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
В решението е прието, че правото на ползване на ищеца не е погасено по давност, защото след постановяване на решение на ВКС по друг спор между страните, ищецът се е настанил в имота на 8 февруари 2008 г.; за процесния период 25 март 2004 г. – 8 февруари 2008 г. касаторката е владяла целия апартамент; договорът за заем за послужване от 25 март 2004 г. не създава права за касаторката, потивопоставими на ищеца, защото от мотивите на бракоразводното решение и от събраните доказателства става ясно, че М. С. не е живяла в апартамента от 1990 г., поради което правото й на ползване е погасено на основание чл. 9, ал. 3 ЗС; след като не е притежавала собствеността или вещното право на ползване, С. не е могла да предостави валидно в заем за послужване имота на внучката си, поради което искът по чл. 59 ЗЗД е основателен.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по първото и третото основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представените от касаторката съдебни решения водят до извода, че всъщност се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата, тъй като решенията на състави на ВКС и ВС по отменения процесуален ред не са в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както приема ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2.
По твърдението за недопустимост на въззивното решение предвид липсата на заявяване в исковата молба, че правото на ползване на М. С. е погасено по давност:
В исковата молба не се навежда като основание за основателността на предявения иск за обезщетение по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасяването по давност на правото на ползване на бабата на касаторката. С отговора на исковата молба касаторката е представила договор между нея и М. Б. С., носещ дата 25 март 2004 г. за предоставяне от страна на С. на процесното жилище в заем за послужване на касаторката. Процесуалният представител на ищеца е оспорил датата на договора с твърдението, че е антидатиран. Твърдение за погасяване на правото на ползване на бабата на касаторката не е разглеждано от първоинстанционния съд. Такова за първи път е направено във въззивната жалба на А., както и в отговора му на въззивната жалба на Д.. Въззивният съд е обосновал заключението си, че е липсвало основание за М. С. да предоставил валидно в заем за послужване имота на внучката си, с обстоятелството, че С. не е живяла в апартамента от 1990 г., поради което правото й на ползване се е погасило на основание чл. 59, ал. 3 ЗС.
При тази фактическа обстановка касаторката сочи в касационната жалба, че постановеното решение е неправилно и недопустимо, а в изложението към жалбата поставя процесуалноправния въпрос във връзка с произнасяне на въззивния съд по искане, което не е предявено с исковата молба. Соченият порок на въззивното решение обосновава съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт би могла да се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК. Според приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В случая не може да се приеме, че обосноваването на въззивното решение с довод, който не е посочен в исковата молба, е довело до недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по друго искане, т. е. по непредявен иск. За да подкрепи поставения въпрос, касаторката сочи решение № 2000 по гр.д. № 1132 за 2000 г. на ІV ГО, както и решение № 1623 за 2001 г. на ІV ГО. Първото посочено решение не разглежда правния проблем, тъй като според мотивите му съдът е преценявал съвсем различна фактическа обстановка – вместо по предявената претенция за нищожност на нотариалния акт, съдът се е произнесъл по искане за отмяна на акта на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.). Второто цитирано съдебно решение не е представено от касаторката, противно на задълженията й (виж в този смисъл аргументите на т. 3, абзац последен, от посоченото ТР на ОСГТК), поради което ВКС не може да го коментира. Въззивният съд в настоящия процес е разгледал именно предявения иск, а доколко това е сторено в нарушение на правилото на чл. 266 ГПК, не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, а и липсва поставен правен въпрос в това отношение, което да ангажира отговора на съда в процедурата по чл. 290 ГПК.
По твърдението за недопустимост на въззивното решение поради наличието на постановено влязло в сила решение по същия спор:
С влязло в сила решение без номер от 10 октомври 2006 г. по гр.д. № 450 по описа на Софийския градски съд за 2006 г., оставено в сила с решение № 1386 от 21 декември 2007 г. по гр.д. № 1584 по описа на ІІІ ГО на ВКС за 2006 г., е разрешен спор между страните по настоящото дело по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като М. Д. е осъдена да предаде владението на ? идеална част от процесното жилище на ищеца С. А., както и да му заплати сумата от 3678,75 лева обезщетение за лишаване от ползването на жилището за периода 13 юни 2001 г. – 25 март 2004 г. Не е спорно, че въводът във владение в полза на ищеца А. е извършен на 8 февруари 2008 г. Претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на жилището по настоящия спор е за периода 25 март 2004 г. до деня на въвода. Касаторката обосновава твърдението си за недопустимост на предявения иск с обстоятелството, че ищецът А. вече ползва съобразно правата си необезпокоявано половината апартамент от деня на въвода във владение и след него той няма право на иск за обезщетение, тъй като влязлото в сила съдебно решение е процесуална пречка от категорията на абсолютните за пререшаване на вече решен спор. Явно е, че касаторката възприема предходното влязло в сила съдебно решение като пречка да се предяви претенция за нов период, без да съобрази, че тя касае период извън разглеждания от решението, а именно търси се обезщетение за времевия отрязък между края на периода по влязлото в сила решение и деня на въвода във владение. При тези данни следва да се приеме, че не е налице пречката по чл. 299 ГПК за разглеждане на настоящия спор, поради което ВКС не коментира и представеното съдебно решение № 311 по гр.д. № 241 за 1998 г. на І ГО.
Освен посочените проблеми, касаторката сочи, че съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос, че М. С. не е живяла в апартамента и правото на ползване се е погасило на основание чл. 59, ал. 3 ЗС. Отделно от факта, че касаторката не е поставила правен въпрос, който да отговаря на изискванията за формулирането на такъв, дадено в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторката в изложението е обвързала въпроса с липсата на преценка от страна на въззивния съд на данните, че имотът е бил отдаван под наем, което било право на бенефициера по ползването (сочат се решение № 400 по гр.д. № 298 за 2002 г. на ІV ГО и решение № 1875 по гр.д № 3322 за 1960 г. на І ГО). Представен по този начин проблемът представлява оплакване за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и правен въпрос, обосноваващ общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На последно място, касаторката изтъква, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е и произнасянето на въззивния съд по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос по нарушаването на материалноправните разпоредби на Закона за собствеността – чл. 56 и сл., подробно посочени нарушения в жалбата и изложението, както и процесуалните разпоредби на чл. 2, 6 и 9 ГПК, чл. 244 ГПК (отм.) и чл. 2970299 ГПК. Касаторката не е поставила правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора (отново т. 1 на цитираното ТР на ОСГТК), а изложеното е общо и бланкетно излагане на касационни оплаквания, което не може да доведе до допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК за касационната инстанция, но доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 30 март 2010 г., постановено по гр.д. № 9565 по описа на Софийския градски съд за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: