О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 877
гр. София, 10.10.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 632 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 18.10.2010 год. по гр. д. № 3208/2002 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 30.04.2002 год. по гр. д. № 6628/2001 год. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по предявените от ищците искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, че А. Б. П. и М. Г. П. от [населено място] не са собственици на 1/3 ид. ч. от 295/513 ид. ч. от парцел *, отреден за имот пл. № * в кв. 394 в м. „Ц.” в [населено място], при граници [улица], парцели *, * и * и е отменен, на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ нотариалния им акт № 51/92 год. за тази част.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците А. и М. П., чрез адвокат В. Б., с оплаквания за неговата недопустимост и неправилност – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК и искат обезсилването му, като недопустимо и прекратяване на производството по делото, евентуално неговата отмяна и вместо това исковете бъдат отхвърлени.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК с оглед позоваване на влезли в сила решения по отделни граждански дела от практиката на ВС и ВКС, в които процесуалноправните въпроси относно допустимостта на отрицателния установителен иск на собственик на недвижим имот срещу ответник, който е и във владение на имота и допустимостта на отмяна на конститутивен нотариален акт са разрешени по противоречив начин от този в обжалваното въззивно решение. Поставен е и въпросът за прекъсване на придобивната давност от гледна точка на основанията за това, в частност дали е такова основание предявяването на отрицателен установителен иск, с позоваване на противоречиво даденото разрешение по него в решение № 715/75 год. на ВС, приемащо, че не всяко възражение прекъсва давността, а само това, чрез което се осъществява едно субективно право, каквото не е предмет на предявения отрицателен установителен иск. По последният въпрос се поддържа евентуално и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Представена е и съдебната практика, на която се позовават касаторите за обосноваване на основанията за допускане на касационно обжалване.
Ищците в производството, чрез адв. Ал. Д., в представения писмен отговор по подадената от ответниците касационна жалба оспорват наличието на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на решението. Поддържат и становище за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Предмет на спора е бил размерът на придобитите от ответниците П. права по разпоредителната сделка от 1992 год. /впоследствие същата е била обявена за нищожна с влязлото в сила решение по гр. д. № 6648 от 1995 год. СРС/ върху спорния недвижим имот в [населено място], съсобствен между страните по регулацията от 1977 год. Ищците се легитимират като собственици на определена идеална част от парцела на основание възстановяване на собствеността като наследници на бившите собственици, от които тя е била одържавена и оспорват размера на придобитите от ответниците, съсобственици на имота права, като считат, че прехвърлителката им е притежавала 1/3 ид. ч. от 218/513 ид. ч. от парцела, поради което и не е могла да им прехвърли 1/3 ид. ч. от 513 кв. м., колкото е площта на целия парцел. За тази спорна част от правото на собственост върху имота ответниците са предявили възражение за придобиването й по давностно владение от 1991 год., когато е сключен предварителния договор за продажбата с прехвърлителката им О. П..
По поддържаното от ответниците, сега касатори възражение за недопустимост на отрицателните установителни искове, въззивният съд приел, че то е неоснователно с оглед правния интерес на ищците, като съсобственици с ответниците на спорния имот да установят, че ответниците не са придобили в пълния размер прехвърлените им с продажбата от 1992 год. идеални части, с оглед на това, че прехвърлителката им не е била собственик в такъв обем от съсобствеността.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са били уважени, въззивният съд приел, че ответниците не са доказали твърдяното придобивно основание – давностно владение в необходимия десетгодишен срок, който не е изтекъл нито от датата на предварителния договор с прехвърлителката им – 17.12.91 год., нито от датата на продажбата през 1992 год. до датата на предявяване на настоящите искове – на 3.05.2001 год. Приел за неприложима кратката петгодишна придобивна давност с оглед нищожното юридическо основание – договорът за продажба е обявен за нищожен с влязло в сила решение, а предварителният договор от 1991 год. не е годно придобивно основание, поради което и владението, основано на тях, е недобросъвестно и за да породи правни последици за придобиване на вещни права е необходимо изтичането на десетгодишен срок, извън останалите предпоставки от обективна и субективна страна, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС.
Процесуалноправният въпрос за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост, поставен от касаторите в изложението им, макар и да е обусловил разглеждането му по същество от съда, според настоящият съдебен състав не е разрешен в противоречие със съдебната практика, на която същите се позовават. Така например в решение № 1186 по гр. д. № 1361/2006 год. на II г. о. на ВКС искът е бил предявен от собственика на имота, придобит по покупко-продажба срещу ответник, за да се признае за установено, че последният не е собственик на 1/3 ид. ч. от него, както претендирал извънсъдебно, като касационният съд приел, че твърдените от ищеца обстоятелства за притежаване на правото на собственост не съответствуват на петитума на иска, тъй като с оглед инициирането на съдебния спор, твърдейки че е собственик на имота, е следвало той да установи принадлежността на това си право, а ответникът с възражение да се брани срещу иска за собственост, което обосновава необходимостта от предявяване на положителния установителен иск за собственост. В настоящия случай хипотезата е различна – страните са съсобственици на вещното право върху имота, като спорът за притежаваните от ответниците идеални части е обусловен от наличието на прехвърлителната сделка в определен размер идеални части, за който ищците твърдят, че е по-малък с оглед притежаваните от прехвърлителката права в имота, а не, че те са техни собственици. Затова е налице и правен интерес от предявения отрицателен иск, който ще разреши спора за притежаваните части на страните в съсобствения им по регулация имот, като обема на търсената искова защита зависи от ищеца, а представената съдебна практика относно недопустимостта на установителния иск при наличието на по-ефикасна защита чрез предявяване на осъдителен иск с оглед накърненото право е неотносима към настоящия казус – Р № 1812 по гр. д. 2134/ 94 год., Р № 409 по гр. д. № 173/71 год., Р № 1019 по гр. д. № 519/95 год. Поради това и по този правен въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По материалноправния въпрос за придобивната давност, предмет на разгледаното правоизключващо възражение на касаторите, ответници по предявения срещу тях иск, произнасянето на въззивния съд е съобразено с установената съдебна практика по приложението на института на придобивната давност по чл. 79 ЗС. Изводите в обжалваното решение не са обусловени от произнасяне по въпрос дали предявения отрицателен установителен иск е прекъснал течението на придобивната давност, както е поставен в изложението, а от преценка наличието на предпоставките за наличието на твърдения придобивен способ. Затова и не се констатира противоречие с представената съдебна практика в Р № 715 по гр. д. № 236/75 год. на I г. о. на ВС, имащо за предмет различен въпрос, неотносим към разглеждания казус, а позоваването на определения по чл. 288 ГПК не обуславя приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не е налице и поддържаното такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради неотносимостта на така поставения в изложението на касаторите въпрос към предмета на делото.
Въззивният съд не е изложил съображения за отмяната на нотариалния акт на касаторите, независимо от това, че е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е постановена такава отмяна за спорната идеална част от имота. Поставеният процесуалноправен въпрос за допустимостта на отмяната на конститутивния нотариален акт обаче не е релевантен за изхода на спора по делото с оглед данните, че договорът по този нотариален акт е обявен за нищожен с влязлото в сила решение по гр. д. № 6648/95 год. на Софийския районен съд, поради което и касаторите не могат да се позовават на придобити по него права. Постановената частична отмяна на акта не накърнява техните права, каквито те изобщо нямат придобити по този нищожен договор. Затова и липсва правен интерес за касаторите от обжалването на решението в тази му част, за да се обсъжда наличието на поддържаното касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по този поставен от тях в изложението им въпрос.
В заключение от изложените съображения следва извода за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 18.10.2010 год. по гр. д. № 3208/2002 год. по описа на Софийски градски съд, ІI – в състав по подадената от А. Б. П. и М. Г. П., чрез адвокат В. Б., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: