О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 879
София, 18.08. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на ………………………………. юли две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Лидия Рикевска
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 762/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат И, процесуален представител на А. Н. Н. и Е. Н. Р. , срещу въззивното решение № 405 от 17.11.2008 г. по гр. д. № 1213/08 г. на Софийския градски съд, IV-то “В” отделение, с което в сила е оставено решението от 21.12.2007 г. по гр. д. № 9166/05 г. на Софийския районен съд, 24-ти състав, за отхвърляне на предявени от касатора Н. , при участието на Е. Р. като трето лице – помагач на нейна страна, срещу “С” ООД гр. С., М. Г. М. и Й. В. Г. иск за ревандикация на 1/2 ид. ч. от офис № 2 на две нива, със застроена площ от 128.91 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, изградена в парцел ****span>IX-24 от кв. 225 II по плана на гр. С., кв. “Л”, и отрицателен установителен иск по отношение на същия обект, предявен срещу ответниците – физически лица.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение като постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, чл. 67, ал. 1 и чл. 92 ЗС, тъй като учреденото право на строеж е погасено в полза на собствениците на земята поради неупражняването му в петгодишния законов срок в съответствие с нормативните актове в областта на териториалното устройство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане на касационното обжалване се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК, при които въззивният съд се е произнесъл по съществените за спора материалноправен и процесуалноправен въпроси.
Ответниците по касация “С” ООД гр. С., М. Г. М. и Й. В. Г. не са взели становища по жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По делото е установено, че с нотариален акт от 28.04.1995 г. ищцата, собственица на 1/2 ид. ч. от дворно място, учредила заедно със съсобственика си, право на строеж на ответника М. М. за построяване на сграда, в която се намира спорният офис. Ищцата се позовава на констативен акт № 6* от 06.12.2000 г., издаден от длъжностни лица в техническата служба на район “Л”, с който се установява, че към този момент не е заверена кота “било” и следователно покривът на сградата не е изграден, респективно не е налице степен на завършеност “груб строеж”, за да се приеме, че правото на строеж е упражнено. Като счита, че е налице фактическият състав на погасяване на ограниченото вещно право, ищцата е предявила иск за защита на собствеността си върху спорния офис, на основание приращение по чл. 92 ЗС, в обема на правата й върху дворното място.
Въззивният съд взел предвид протокол № 40 от 27.11.1996 г. за определяне на строителна линия и ниво и на извлечение от заповедната книга на строежа, в които е отразено, че на 11.02.1999 г. началник-отдел “К” в район Л. посетил обекта и проверил кота “било”, която е изпълнена съобразно одобрения архитектурен проект. Въз основа на тези документи, оспорването на които от ищцата е прието за недоказано, съдът приел, че на посочената дата кота “било” е била заверена. Обсъдени са констативен акт от 03.05.1999 г. по чл. 309, ал. 1 ППЗТСУ /отм./ и констативен протокол от 10.11.1998 г., видно от които строежът над кота “корниз” е в отклонение от одобрените проекти, включително изпълнение на покривните линии с наклон 45 градуса вместо 50 градуса, покривната тераса е оградена с масивна ограда и е изградена покривна кула с плоча. Това, че реализираното строителство е извършено в отклонение от одобрените книжа преди 30.06.1998 г., е видно и от становището на главния държавен инспектор на ДНСК, изразено в писмо до ответника М от 09.02.2000 г. Представеният констативен акт № 6* от 06.12.2000 г. в който е удостоверено, че кота “било” не е заверена, оспорен като неверен от ответника М, е изключен от доказателствата по делото.
Другите представени доказателства по законността на строежа, включително и за водените административни производства, въззивният съд не е обсъдил, защото счел, че законността на строителството няма значение за възникналите в полза на строителя или на собственика на терена вещни права.
Като взел предвид съставения на 10.11.1998 г. по реда на чл. 157, ал. 5 ЗТСУ /отм./ констативен протокол, който не е оспорен от страните, съдът приел, че на посочената дата сградата е била покрита и следователно завършена в груб вид, поради което няма основание да се приеме, че учреденото право на строеж за изграждане на постройката, в която се намира спорният офис, е погасено по давност поради неупражняването му в срок съгласно чл. 67, ал. 1 ЗС. Не е възприета тезата на касаторите, че сградата би била завършена в груб вид само тогава, когато строителството е законно извършено – т. е. когато няма отклонения от строителните книжа. Прието е, че неизпълнението на административните задължения на приемателя да осъществи строителството в съответствие с нормативните актове в областта на териториалното устройство, не може да доведе до загубване на учреденото право на строеж, защото незаконното строителство не е измежду предвидените в закона способи за изгубване на вещни права – чл. 99 ЗС.
Повдигнатият от касаторите процесуалноправен въпрос е: как следва да се формира свободното убеждение на съда при решаването на конкретния спор и следва ли съдът да обсъди всички представени по делото доказателства или може да формира убеждението си на основата само на част от доказателствата поради противоречието помежду им и без да ги разгледа в тяхната съвкупност. Начинът, по който той е формулиран, налага еднозначния отговор, че даден релевантен за спора факт се установява при съвкупната преценка на всички данни по делото във връзка с доводите на страните. В този смисъл е процесуалната норма на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, по чието приложение има установена съдебна практика, изразена и в представените решения: р. от 26.01.2005 г. по гр. д. № 1272/03 г. на ВКС, ТК, II-ро отд.; р. № 931 от 03.10.2008 г. по гр. д. № 6382/07 г. на ВКС, III г. о. и р. № 155 от 25.02.2005 г. по гр. д. № 409/04 г. на ВКС, ТК, II-ро отд. Разглеждането на поставения от касатора въпрос не налага промяна в тази насока. Въззивният съд се е съобразил с практиката на Върховния касационен съд и е приложил точно посочената норма, като обстойно е анализирал тези доказателства, които счита за относими към основния предмет на доказване – дали сградата, в която се намира спорният обект, е изградена в груб строеж в законоустановения по чл. 67, ал. 1 ЗС петгодишен срок, без оглед законността на строителството. Тук следва да се посочи, че касаторите не спорят по обстоятелството за фактическото достигане на строежа до кота “било”, т. е. за реализирането на правото на строеж преди изтичането на срока, след който правото се погасява /р. № 266 от 24.04.1985 г. по гр. д. № 566/84 г. на ВС, I-во г. о./. Настояват на това, че макар и упражнена в срок, суперфицията не се счита осъществена, тъй като строежът е извършен незаконосъобразно.
Свързан с преценката за допустимост на касационното обжалване поради неправилно разрешаване на процесуалноправния въпрос, е вторият – материалноправният въпрос, поставен от касаторите: счита ли се за завършено строителство, при което няма законно извършен и заверен етап кота “било” и неизпълнението в срок на задълженията на суперфициара да осъществи строителството в съответствие с нормативните актове в областта на териториалното устройство, води ли до загуба на учреденото право на строеж. На първо място следва да се посочи, че този въпрос не е пряко свързан с разрешаването на възникналия между страните гражданскоправен спор, защото не се твърди да има отклонение от изискванията за законност на строителството при изпълнението на това ниво от сградата – партерен и първи етажи, на което е разположен обектът, предмет на предявените искове. На следващо място, дори да се приеме, че въпросът е съществен за изхода на спора, както считат касаторите, то въззивното решение е в съответствие с трайната съдебна практика по исковете за защита на собствеността, включително и по делата за делба, че и незаконен строеж може да бъде обект на правото на собственост. Затова и при отклонение от строителните книжа и от нормативната уредба правото на строеж не се счита погасено в полза на собственика на земята и ищцата не се легитимира за собственица на 1/2 ид. ч. от спорния обект по силата на правилото на чл. 92 ЗС.
Решение № 4* от 31.05.2005 г. по адм. д. № 1499/05 г. на IV-то отд., на което касаторите се позовават, е постановено от състав на Върховния административен съд, чиито актове не са сред посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК източници при преценката за допустимост на касационното обжалване. Решението от 19.05.2004 г. по а. к. ж. д. № 25/03 г., АО, III-Д състав на Софийския градски съд, като постановено от състав на административен съд, също не може да бъде съобразено.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е обосновано от касаторите и затова не е предмет на обсъждане.
Разглежданият случай не разкрива специфика, свързана с някаква особеност в приложението на закона, която може да доведе до промяна на установената практика и в този смисъл разглеждането на касационната жалба по същество да има значение за развитието на правото.
Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не са налице, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 405 от 17.11.2008 г. по гр. д. № 1213/08 г. на Софийския градски съд, IV-то “В” отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: