Определение №88 от по гр. дело №3811/3811 на 4-то гр. отделение, Търговска колегия на ВКС

                                          О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
                                                      №88.
 
                                 гр. София, 09.02.2009 год.
 
                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и девета година, в състав:
                                                                      
                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                                   ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                           СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
 
като  разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3811 по описа на Върховния касационен съд за 2008 година на ІV г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
 
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 21.07.2008 г. по гр. д. № 1467/2008 год. Пловдивският окръжен съд е оставил в сила първоинстанционното решение от 6.03.2008 год. по гр. д. № 43/2007 год. на Пловдивския районен съд, с което „Б” Е. , гр. П. е осъдено да заплати на Д. Л. Г. от гр. П. сумата 792.12 лв., представляваща обезщетение за ползуване на поставени в собствения му имот, подробно описан, три броя павилиони за периода от 11.10.2006 год. до 7.01.2007 год., сумата 8.48 лв. изтекла лихва за забава на плащането за същия период, сумата 1 527.60 лв., представляваща обезщетение за ползуването от ответника на поставени в имота пет броя навеси за периода от 7.10.2006 год. до 7.01.2007 год., подробно описани и изтеклата лихва за същия период в размер на 18.68 лв.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от ответното дружество „Б” Е. , което поддържа становище за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за неговата отмяна.
За да се допусне до разглеждане касационната жалба, подадена след 1.03.2008 год., е необходимо с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос и той да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1 ГПК, както и решението да е по дело с обжалваем интерес до 1 000 лв.- чл. 280, ал. 2 ГПК. Наличието на горните предпоставки се обосновава от касатора, като в случая в изложението към жалбата жалбоподателят се позовава на наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представена е и съдебна практика на ВКС – решение № 99 от 5.04.99 год. по гр. д. № 963/98 год. на петчленен състав на ВКС и решение № 232 от 23.02.2006 год. по гр. д. № 2792/2004 год. на ІV г. о. на ВКС. Поддържа, че същественият материалноправен въпрос, решен от въззивния съд, е този за правото на суперфициара да ползува чуждия имот в размер на необходимата за ползуване на сградата прилежаща площ от имота, съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗС, поради което и решаването му е в противоречие на представената съдебна практика.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ищецът Д, чрез пълномощника си адв. Кр. М. , оспорва наличието на поддържаното основание за допустимост на касационното обжалване на въззивното решение, както и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
От данните по делото е установено, че ищецът е собственик на имот, представляващ пл. № 540 по плана на кв. „А”, гр. П. с площ 6376 кв. м., в който имот преди възстановяване на собствеността са построени сгради, собственост на ответното дружество, сега касатор. Спорът между страните относно собствеността върху тях е решен с влязло в сила решение по гр. д. № 3618/2002 год. на Пловдивския районен съд. Предмет на настоящето производство е претендирано от ищеца обезщетение за ползуването от ответника на поставени от него в имота павилиони и навеси, за премахването на които е изпратил нотариални покани до дружеството, на които последното не се е отзовало. Същото поддържа, че ползува спорните павилиони и навеси в рамките на необходимата прилежаща площ към собствените му сгради в този имот с оглед предназначението на последните за производствената им и търговска дейност, съгласно чл. 64 ЗС. Въззивният съд не е възприел този довод с оглед липсата на представени доказателства за начина на ползуването на павилионите и навесите и връзката му с предназначението на сградите, собственост на дружеството, и въз основа на установените от техническите експертизи факти за липса на строителни книжа за тях и неотразяването им по застроителните планове като обекти, приел, че същите нямат регулационен статут. Приел още, че съществуването им и ползуването им не е обусловено от суперфициарната собственост на дружеството върху сгради в имота и не може да се възприеме като ползуване на земята с оглед използуване на същите по тяхното предназначение. Не възприел и позоваването на ответника на отменената Наредба за размера на необходимата земя при изграждане на строителни обекти от 1982 год. и уважил исковете за заплащане на обезщетение за ползуването на процесните павилиони и навеси.
Следователно, същественият въпрос за изхода на спора е направеният от въззивния съд извод за неприложимост на хипотезата на чл. 64 ЗС, уреждаща правото на собственика на постройката да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуване на постройката според нейното предназначение. Този въпрос не е решен в противоречие с направените в приложените съдебни решения на ВКС изводи, тъй като в настоящия случай спорът не е за ползуване на част от незастроената площ на имота, необходима за използуване на сградите на дружеството, а за ползуване на съществуващи в него павилиони и навеси. Ползуването на последните във връзка с необходимото ползуването на собствените на дружеството сгради не е установено по никакъв начин, поради което и позоваването на чл. 64 ЗС правилно е прието като неоснователно. За да е налице правно основание за ползуването на спорните обекти, дружеството следва да установи, че има право на суперфиция и относно тях, какъвто довод не е правен, а е налице и влязло в сила решение относно собствеността върху построените в имота сгради. Затова и по съществения за спора материалноправен въпрос по приложението на чл. 64 ЗС не е налице противоречие на извода на въззивния съд с представената съдебна практика на ВКС, което обосновава извод за липса на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
 
 
О П Р Е Д Е Л И
 
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1* от 21.07.2008 год. по гр. д. № 1467/2008 год. по описа на Пловдивския окръжен съд по подадената от „Б” Е. , гр. П., чрез пълномощника му адвокат Сп. С. , касационна жалба.
Определението е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар