О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 880
София 18.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3180 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Н. Л. П. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 1133 от 13.05.2019г. по в.гр.д. № 5699 по описа за 2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4102 от 21.06.2018г., поправено с решение от 16.08.2018г. по гр.д.№ 4760/2014г. на Софийски градски съд като е осъден да заплати поотделно на Я. Н. К. и на У. В. Е. Ш., на основание чл.59 ЗЗД, на всяка една от тях сумите от по 115 176.80лв., представляваща получено от ответника П. без основание обезщетение по чл.34а ЗДС, определено с решение № 172 от 26.03.2010г. на Министерски съвет, публикувано в ДВ бр.28 от 13.04.2010г. за собствени на ищците от по 1/10ид.ч.от отчуждената реална част с площ от 5 287кв.м. от поземлен имот с пл.№ 1366, от кв.111 и 4а м.”Малинова долина-изток”, по плана на [населено място], целия с площ от 22 639кв.м., ведно със законната лихва, считано от 3.04.2014г. и са присъдени разноски. Решаващите мотиви на въззивния съд за наличие на състава на чл.59 ЗЗД са, че с факта на изплащане на цялото обезщетение за отчуждената част от имота само на единия от съсобствениците, той се е обогатил за сметка на ищците, които тъй като те са били лишени от възможността да увеличат имуществото си с полагащата им се част от полученото обезщетение за имота, равняващи се на притежаваните от тях по 1/10ид.ч., са обеднели. Независимо, че ищците са признати за собственици с решение по гр.д.№ 1163/2013г.на ІІ г.о. на ВКС на 1/10 ид.ч., тяхното право е възникнало значително по-рано, по силата на наследяване на общия наследодател, с възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на собствеността върху наследствените имоти, които в случая са в размер на 22 639 кв.м.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК без да формулира конкретен материално правен или процесуално правен въпрос, за който да е възможно да се провери дали е дали е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, дали е решен в противоречие с актове на КС или СЕС или отговоря на изискванията за „въпрос, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”, по смисъла посочен в т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В приложеното към касационната жалба изложение, касаторът излага следните доводи: 1. за незаконосъобразност на решение на ВКС по иск по чл.108 ЗС, „тъй като е възстановена собственост на ищците в размер, несъответстващ на фактическо” упражняването от него владение, 2. С уважаването на иска по чл.59 ЗЗД, ищците два пъти ще получат едно и също- възстановяване на собственост и дял с пари, 3.Съдът не е обсъдил протокол за въвод във владение от 3.10.2013г. по изп.д.№ 1486/2013г. на ЧСИ и Протокол за трасиране, от които е видно, че ищците са получили владение върху реална част от имота, въз основа на притежаваните от тях 1/10ид.ч., 4. Въззивният акт противоречи както на ТР № 4 от 14.03.2016г. по т.д.№ 4/2004г.на ОСГК на ВКС, тъй като в решението, с което е уважен иска на ищците по чл.108 ЗС няма установителен диспозитив, а само осъдителен, така и на ППВС № 1 от 28.05.1979г., тъй като не е налице нито една от хипотезите на чл.55 ЗЗД. Излага и доводи за неправилност и необоснованост на въззивния акт, който счита и че е постановен при съществени нарушения на материалния закон.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Я. Н. К. и У. В. Е. Ш., чрез пълномощниците им Д. и Н., с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на поставен въпрос и наличие на основание за допустимост, така и нейната основателност. Изразеното становище е, че поставеният съдебен акт е правилен. Претендират направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 4 800лв., реалното извършване на които установяват с представени два договора за правна помощ и съдействие от 8.08.2019г., в който сумите са посочени като заплатени в брой.
Имайки пред вид така изложеното, пред вид липсата на поставен конкретен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне. Съгласно посоченото в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, жалбоподателят е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, който въпрос определя рамките, в които касационната инстанция селектира жалбите. Обжалваният акт не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на частния жалбоподател, както и от сочените от него факти и обстоятелства в подадената жалба. Доводите за неправилност и необоснованост на въззивния акт не могат да бъдат разглеждани в производството по допустимост по чл.288 ГПК, в което касационната инстанция се произнася само относно наличието или не на изчерпателно посочените в закона основания за допустимост.
Независимо от това, съобразно горепосочените мотиви на въззивния акт, за пълнота на изложението, във връзка с изложените от касатора доводи може да се посочи следното: Законосъобразността на влязлото в сила решение на ВКС по иск по чл.108 ЗС, с което ищците се легитимират като собственици на процесните 1/10 ид.ч. от отчуждената реална част с площ от 5 287кв.м. от поземлен имот с пл.№ 1366, от кв.111 и 4а м.”Малинова долина-изток”, по плана на [населено място], като окончателен акт, който се ползва със сила на присъдено нещо, не подлежи на оспорване. Вторият довод на касатора, че с уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, ищците два пъти ще получат едно и също е несъстоятелен, доколкото след извършеното през 2010г. отчуждаване на процесните 5 287кв.м.за изграждане на път, реално възстановяване на собственост не е възможно /което е и причината за предоставяне на обезщетение от държавата/. Протоколите за въвод във владение и за трасиране, които са от 2013г. не могат да касаят процесната част от 5 287кв.м., която е отчуждена три години по-рано. Противоречие с ТР № 4 от 14.03.2016г. по т.д.№ 4/2004г. на ОСГК на ВКС няма, тъй като решението по гр.д. гр.д.№ 1163/2013г.на ІІ г.о. на ВКС е постановено преди с ТР № 4 да бъде отстранена съществуващата до този момент противоречива съдебна практика и защото в мотивите по т.2А изрично е посочено, че „независимо от диспозитива на съдебното решение, силата на пресъдено нещо на това решение се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл.108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание”. Няма противоречие и с ППВС № 1 от 28.05.1979г. в частта му досежно трите хипотези по чл.55 ЗЗД, тъй като те са неприложими /настоящият иск е с правно основание чл.59 ЗЗД/.
Подадената касационната жалба съдържаше искане за спиране на изпълнението на постановения въззивен акт, което с разпореждане № 208 от 21.08.2019г. беше оставено без движение и на молителя беше определен 7-дневен срок за внасяне на изискуемото се обезпечение в размер на присъдената с акта сума от 230 352.60лв. За указанията на съда молителят е бил уведомен на 30.08.2019г. и сумата не е внесена. Изложеното налага постановяване на акт, с който искането да бъде оставено без уважение.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на всеки един от ответниците – на Я. Н. К. и на У. В. Е. Ш. – следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 4 800лв., , съответно за адвокат Д. и адвокат Н..
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1133 от 13.05.2019г. по в.гр.д. № 5699 по описа за 2018г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ без уважение направеното от Н. Л. П., със съдебен адрес [населено място], искане за спиране на изпълнението на въззивно решение № 1133 от 13.05.2019г. по в.гр.д. № 5699 по описа за 2018г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. Л. П. ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.3 да заплати поотделно на Я. Н. К., гражданка на ФР Германия с адрес: Германия, [населено място], квартал Темперхоф-Шьоненберг, [улица] на У. В. Е. Ш., гражданка на ФР Германия с адрес: Германия 79348, Фрайамт, [улица], на всяка една от тях сумите от по 4 800лв./четири хиляди и осемстотин лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.