О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
София 01.02.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3662 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от П. И. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Л. против въззивно решение № 139 от 16.05.2018г. по в.гр.д. № 99 по описа за 2018г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение от 20.12.2017г. по гр.д.№ 3241/2017г. на Районен съд Враца като са отхвърлени двата предявени иска против М. К. А. за заплащане на сумите от 9 900лв. и от 7 000лв., претендирани като предоставени и невърнати парични средства по сключени договори за заем, съответно от 11.08.2009г. и от 29.04.2009г., ведно със законната лихва, считано от 24.07.2017г. и са присъдени разноски.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от М. К. А., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 22.08.2018г., в който сумата е посочена като заплатена в брой.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за неоснователни предявените два иска поради липса на доказателства за поето от ответната страна задължение за връщане на процесните суми. Счел е, че посоченото от ищеца основание „заем” в представените преводни нареждания, само по себе си, не установява наличието на възникнало между страните двустранно облигационно отношение, като е счел за установено, с надлежни доказателства, възражението на ответника, че извършено плащане е заради поети други задължения, произтичащи от мандатно правоотношение. Отделно съдът е преценил исковете за неоснователни и като погасени по давност, която е броил от деня на възникване на вземането.
Касаторът в представеното изложение, като се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поставя следните два въпроса, касаещи давността и начина на установяване, че е сключен договор за заем:
1. При установяване сключване на договор за заем, който по своя правен характер е реален договор и липса на писмен договор с уговорен срок, към коя норма следва съдът да отнесе хипотезата – към тази на чл.240 ал.4 ЗЗД или чл.114 ал.2 ЗЗД, във вр.с чл.110 ЗЗД?,
2. При получени по банкова сметка от едно физическо или юридическо лице парични суми, с основание на превода „заем” и при липса на изрично писмено противопоставяне от това лице на записаното основание и при липса на писмени доказателства за връщане на сумите на наредителя, следва ли да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем, с оглед неговия реален и неформален характер? Позовава се на решения № 224 от 22.12.2016г. по гр.д. № 2169/2016г. на ІІІ гр.о., № 142 от 27.04.2015г. по гр.д.№ 5917/2014г. на ІV гр.о., № 377 от 1.07.2011г. по гр.д. № 326/2011г. на СГС и решение от 24.11.2011г. по гр.д.№ 235/2011г. на ОС Силистра, като за последното няма данни да е влязло в сила, поради което не следва да се обсъжда /вж.т.3 от т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС/.
По така поставените от касатора въпроси, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на посоченото специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като същите са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, включително и с цитираната от касатора. Съображенията:
В производството по иск с правно основание чл.240 ЗЗД, в тежест на ищеца е докаже фактите, на които основа правото си, т.е. че е дал средства, чието връщане претендира и че между страните е постигнато съгласие за връщане на получената сума /за да е налице договор за заем/. При оспорване на иска с възражение, че средствата са дадени на друго основание, ответникът следва да го докаже /вж.решение по гр.д.№ 2169/2016г. на ІІІ г.о./ Съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него, като ищецът трябва да проведе главно доказване на фактите, изпълващи същественото съдържание на сделката /вж.решение по гр.д.№ 574/2012г. на ІV г.о./ Имайки пред вид това разпределение на доказателствената тежест и с оглед мотивите на въззивният съд /чиято правилност настоящата инстанция не проверява/, че ответникът е установил – въз основа на представени от него седем броя нотариални актове и пълномощно, че между страните са съществували други правоотношения, произтичащи от друг договор /за мандат/, не възможно да се направи извод за валидно сключен договор за заем, само въз основа на отбелязване като основание на превода „заем” и липса на писмени доказателства за връщане на сумите на наредителя. В този смисъл посочената от касатора практика е ирелевантна, защото в посочените съдебни решение не е разглеждана идентична на настоящата хипотеза, при която ищецът не е провел успешно доказване за постигнато между страните съгласие за връщане на безспорно получената от ответника сума /обратно – прието е за установено, че тя е надлежно получена от ответника в изпълнение на съществуващи между страните други правоотношения./
Относно поставения въпрос за началото на давностния срок :
С петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, която започва да тече от момента на изискуемост. Доколкото възражението за изтекла погасителна давност е защитно средство на ответника по предявения иск, което съдържа твърдение, че в съответния срок от изискуемостта на вземането кредиторът е бездействал, не е негова тежестта на доказване постигнато съгласие за момента на изискуемост. Той отрича правото с довод, че вземането е трябвало да бъде удовлетворено не на датата, сочена от кредитора, а преди нея. Ищецът черпи благоприятни последици от факта на настъпилата изискуемост на задължението в рамките на давностния срок преди предявяване на иска и той следва да уговорката на страните относно момента на изискуемост /вж. решение по гр.д. № 3883/2016г.на ІV г.о./ След като ищецът не е ангажирал доказателства относно постигнато съгласие за дата на изпълнение на задължението, се прилага общото правило, че вземането е станало изискуемо веднага /чл.69 ал.1 ЗЗД/, или в случая от 08.2009г., когато според съвпадащите твърдения на страните сумите са били преведени. Считано от посочената дата, давността е изтекла преди предявяване на иска /през 07.2017г./
С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 139 от 16.05.2018г. по в.гр.д. № 99 по описа за 2018г. на Врачански окръжен съд.
ОСЪЖДА П. И. С. ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул.”М. да заплати на М. К. А. от [населено място] ул.”Е.Й. сумата от 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/, разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.