О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 883
гр.София, 18.12.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 1720 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Д. С. от [населено място], чрез процесуален представител адв.А., срещу решение от 21.01.2019г. по гр.д.№ 2073/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 05.12.2017г. по гр.д.№ 50372/2016г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от М. Д. С. срещу А. Е. П. иск с правно основание чл.92 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал., т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба А. Е. П., чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от М. Д. С. срещу А. Е. П. иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лв., предявен като частичен от иск в размер от 51 250 лв., която сума представлява неустойка по споразумение от 15.01.2012 г. за неизпълнение на задължение за заплащане на оставащи лизингови вноски по договор за финансов лизинг № 05576-001/03.09.2011 г. в полза на лизингодателя „Пиреос лизинг България“ ЕАД, придобиване на собствеността на лек автомобила марка „БМВ“, подробно описан и прехвърляне на същата в полза на ищеца.
Въззивният съд е приел, че уговорената неустойка е нищожна по смисъла на чл.26 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Съдът е приел, че общият размер на неустойката надхвърля задълженията на П. по лизинговия договор /след като се приспаднат платените от самия М. С. суми/. Съдът е изложил и съображания, че при липсата на парично задължение от П. към М. С. поради прехвърляне на вземанията на С. към П. на трето лице, няма и претърпяна вреда от страна на М. С. от неизпълнение задължението да му бъде прехвърлена собствеността върху МПС. Изложени са съображенията са съда, че в противен случай М. С. би получил облага, която не му се дължи при липсата на парично задължение на П. към него, което задължение към минал момент е обусловило сключването на споразумението от 15.01.2012 г.
Въззивният съд допълнително е изложил и съображения, че не е налице неизпълнение на П. по споразумението от 15.01.2012 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят поставя въпрос: „може ли въззивният съд да откаже да обсъди доводи на страната, позовавайки се на разпоредбата на чл.146, ал.3 ГПК когато тези доводи не са свързани с доказателствени искания, а обосновават основателността на исковата претенция“, който въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Поставеният от касатора въпрос се отнася не до решаваните мотиви на въззивното решение за неоснователност на иска, а именно поради нищожност на уговорената неустойка, а към допълнителните, нерешаващи мотиви на въззивното решение дали са налице предпоставките по споразумението от 15.01.2012 г. за ангажиране на отговорността на П. за неустойка, ако същата не е нищожна. Не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, по приложението на чл.146, ал.3 ГПК има създадена съдебна практика, която не се нуждае от промяна. Както е прието във въззивното решение в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитираната там, задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на това договорно задължение, което тя обезпечава и обезщетява. В случая, видно от съдържанието на исковата молба относно обстоятелствата, на които ищецът основава иска си, същият сочи: „Както изрично е уговорено в споразумението, в случай че ответникът спре плащанията по договора за лизинг и „прибиране“ на автомобила, а на по-силно основание и в случай че не му бъде прехвърлена собствеността на автомобила, А. П. дължи на М. неустойка,…“. Както е посочено във въззивното решение едва с въззивната жалба ищецът навежда доводи, че: В споразумението страните са договорили неустойка в случай, че лизингодателят не само придобие фактическата власт върху лекия автомобил поради неплащане на вноските по лизинговия договор, но и ако извърши разпоредителни или каквито и да е действия, различни от предмета на договора, а именно придобиването на автомобила от лице, различно от М. С.. Такива твърдения в исковата молба не са релевирани, респ. по уговорките не е имало спор, тъй като такъв не е повдигнат пред съда.
Предвид изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 800лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.01.2019г. по гр.д.№ 2073/2018г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. Д. С. да заплати на А. Е. П. сумата 800лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: