О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 890
гр.София, 29.06.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети юни две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 767/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на С. М. Н. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 20.12.2010 г. по гр.д.№ 6365/ 2010 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 7411/ 2009 г. Въззивният съдебен акт се обжалва в частта, в която е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск против [фирма], [населено място] с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата 21 283 лв – обезщетение за неимуществени вреди. В частта относно имуществените вреди, касационната жалба на С. М. Н. е върната с определение на въззивния съд което не е обжалвано и е влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е отхвърлил иска без да се произнесе в мотивите си има ли противоправно поведение на лекари при ответното здравно заведение при извършената му операция за поставяне на вътреочна леща на лявото око. Счита, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това излага доводи, че при постановяване на решението си съдът е нарушил разпоредбите на чл.2, чл.5 и чл.7 ал.1 от ГПК, както и във връзка с обосноваността на изводите на въззивната инстанция. На тези основания моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] оспорва жалбата и поддържа, че касаторът не е изложил надлежен въпрос по чл.280 ал.1 от ГПК, поради което само на това основание обжалването не следва да бъде допускано.
Въззивното решение е постановено при участието на трето лице –Б. С. Дъбов, встъпило в производството като помагач на ответника [фирма], [населено място]. Същото не взема становище по касационната жалба.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно.
Според задължителното тълкуване, дадено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд (без да е дължен да изведе въпроса от изложението към касационната жалба по чл.284 ал.3 от ГПК), може да го уточни и конкретизира. Такъв е и настоящия случай, тъй като касаторът е изложил оплаквания по повод непроизнасянето от страна на въззивния съд по основния (според ищеца) правен въпрос за спора относно наличието или липсата на противоправно поведение. С уточнения следва да се приеме, че касаторът повдига процесуалноправният въпрос длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по твърдяните от него факти и да даде съответната правна оценка на тези факти. Твърдението му е, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което не могат да бъдат споделени основателни са доводите на ответника за отхвърляне на искането за допускане на касационното обжалване само по съображения, че не е формулиран правен въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК.
Касационното обжалване не следва да се допуска, но не поради неизлагането на правен въпрос от касатора, а защото повдигнатият въпрос няма претендираното значение по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. Съгласно цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г., правният въпрос като основание за селектиране на касационната жалба има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези предпоставки в случая не са налице. По поставения от касатора процесуалноправен въпрос има установена практика, (включително задължителна такава), според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички фактически твърдения на страните и доказателствата за тях, като изложи мотиви в тази насока. Обжалваното решение е съобразено с тази практика, като освен че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 от ГПК, въззивният съд сам е изложил съображения кои са релевантните за делото фактически твърдения на ищеца от значение за спорното право и защо същите остават недоказани. Така че поставеният от касатора правен въпрос, от една страна, няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а от друга страна, по него въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика.
Твърденията на касатора за допуснати от въззивния съд нарушения на чл.5, чл.7 и чл.21 от ГПК и за липса на обосновка в решението, нямат значение за производството по чл.288 от ГПК. При селектирането на касационните жалби съдът се произнася по формулираните от касатора правни въпроси и тяхното значение по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, но не и по фактическите констатации и процесуалната законосъобразност на действията на въззивния съд. Дали обжалваното решение е обосновано и постановено ли е при спазване на съдопроизводствените правила, в производството по чл.288 от ГПК не се проверява. Такъв контрол касационната инстанция може да осъществява едва ако обжалването бъде допуснато, а в случая не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 20.12.2010 г. по гр.д.№ 6365/ 2010 г. в частта, в която е отхвърлен предявения от С. М. Н. против [фирма], [населено място], иск квалифициран по чл.49 от ЗЗД, за заплащане на сумата 21 283 лв – обезщетение за неимуществени вреди.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: