4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 914
София, 03.12. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 519/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 113 от 19.04.2012 г. по в. гр. д. № 119/2012 г. Добричкият окръжен съд потвърдил решение № 157 от 21.12.2011 г. по гр. д. № 707/2011 г. на Балчишкия районен съд, с което е допусната делба на земеделски земи, находящи се в [населено място], [община], оставени в наследство от Г. П. К., между Н. И. Д., Я. Г. Г. и Ж. Г. К. при квоти по 1/3 ид. ч. за всяка съделителка.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от Я. Г. Г. и Ж. Г. К., които искат то да бъде отменено като неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответницата по касация Н. И. Д. счита, че касационната жалба е неоснователна.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на делба са недвижими имоти, три от които са придобити от Г. П. К., починал на 17.04.1999 г., по наследство, възстановяване по ЗСПЗЗ и доброволна делба, а четвъртият с площ 28.700 дка е възстановен на наследодателя с план за земеразделяне за негов личен имот, получен чрез оземляване през 1947 г.
Съдът приел, че имотите са съсобствени на всички съделители. Видно от представеното пред въззивната инстанция и неоспорено по реда и в срока по чл. 193 ГПК удостоверение за сключен на 20.09.1960 г. граждански брак, ищцата Н. Ил. Д. е преживяла съпруга, а ответниците /сега касатори/ са дъщери на наследодателя от негов предходен брак и съобразно разпоредбата на чл. 5 ЗН всеки съделител следва да получи по 1/3 ид. ч. от имуществото му. Изложени са съображения, че дори имотът с площ от 28.700 дка да е бил придобит по време на брака между Г. К. и майката на касаторите, към момента на придобиването му в 1947 г. за съпрузите е бил налице режим на разделност, така че въведеният през 1968 г. институт на съпружеската имуществена общност е неприложим.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи произнасянето по процесуалноправен въпрос, който не е изрично формулиран, но анализирайки пространното изложение, настоящият състав на ВКС, съобразно правомощията си по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, намира, че той се свежда до възможността във въззивното производство да се представят нови доказателства. Според касаторите този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, тъй като в разглеждания случай съдът е допуснал нарушение на процесуална норма, което се е отразило на правилността на изводите и е довело до неверни изводи относно наличието на граждански брак между ищцата и наследодателя на касаторите.
На поставения от касаторите въпрос е отговорено с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, като например р. № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ІІІ-то г. о., р. № 549 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на IV-то г. о.; р. № 172 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г., р. № 385 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1245/2009 г., двете на III-то г. о., и др. С първото е прието, че с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, разпоредбата на чл. 146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 ГПК. Когато липсват указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши. Затова, направено доказателствено искане от страна за първи път във въззивното производство при допуснато от първоинстанционния съд нарушение, е допустимо поради основанията по чл. 266, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване. Аналогично е разрешението на разглежданите въпроси и в останалите цитирани съдебни актове, съставляващи задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В разглеждания случай данните по делото сочат, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад по чл. 146 ГПК е общ, тъй като липсват конкретни указания за разпределение на доказателствената тежест и за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства. Допуснатото от първоинстанционния съд нарушение е поправено от въззивния съд, който е извършил действията по чл. 146 ГПК и е дал възможност за приемане на удостоверение за сключен между ищцата и Г. К. граждански брак. Видно от отговора по чл. 131 ГПК, още в него е записано, че такова доказателство липса, и впоследствие представянето му е поискано и от двете ответници – от Ж. К. във въззивната жалба, а от Я. Г. – при разглеждане на делото от въззивния съд в съдебното заседание на 19.03.2012 г. Налице е хипотеза по чл. 266, ал. 3 ГПК, в който случай ограниченията по чл. 266, ал. 1 ГПК не важат, и въззивният съд е процедирал в съотвествие със задължителната съдебна практика, като е допуснал и приел поисканото доказателство.
При наличието на задължителна съдебна практика и с оглед съответствието на обжалваното решение с нея, въпросът за възможността във въззивното производство да се представят нови доказателства не може да обоснове достъп до касационно обжалване при въведените основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Допълнително следва да се посочи, че доводът за наличие на противоречиво разрешаван въпрос не е подкрепен със съдебна практика, която да отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК според разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: решение № 11 от 12.01.2011 г. по в. гр. д. № 629/2009 г. на Шуменския окръжен съд не е влязло в сила; определение № 118 от 03.05.2010 г. по в. ч. гр. д. № 244/2010 г. на Хасковския окръжен съд не разглежда хипотеза на представяне на нови доказателства пред въззивната инстанция, а останалите посочени в изложението съдебни актове не са представени, нито цитирани с всички индивидуализиращи ги признаци, за да може да бъдат преценени от настоящия състав на касационната инстанция.
Предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обоснована съгласно разясненията в т. 4 на посочения в пердходния абзац тълкувателен акт, а под формата на въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, касаторите са развили оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Те обаче, съставляват доводи за наличие на касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което е различно от основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и затова не е предмет на настоящия етап на касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното № 113 от 19.04.2012 г. по в. гр. д. № 119/2012 г. на Добричкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: