4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
С., 19.03.2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1230/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от [фирма] [населено място] чрез адвокат И. П., срещу въззивното решение № ІІІ-105 от 14.07.2011 г. по в. гр. д. № 2129/2010 г. на Бургаския окръжен съд в частта по отношение участие в делбената маса, като е допусната делба на съсобствен недвижим имот, съставляващ пететажна административна сграда – «Пр. д.» в [населено място], между Д. И. Т., Х. К. Г. и Я. Т. Я. /заместен от процесуалните си правоприемници С. Т. Н., Е. Я. Л. и Т. Я. Н./, Т. И. Т., С. К. С., Е. С. З., Общината [населено място] и държавата, и е отхвърлен предявен от [фирма] [населено място] инцидентен установителен иск за установяване правото на собственост върху реално обособен обект като част от същата сграда: кафе-клуб, находящ се на първия етаж от сградата, с площ 461.35 кв. м., и дискотека «Космополитен» – на втория етаж, с площ 766.80 кв. м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, които представляват базар за промишлени стоки и кафе-аперитив със застроена площ 987.78 кв. м. и разгърната застроена площ 1 579.09 кв. м., при посочени граници, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху поземлен имот с индентификатор 07079.613.189.
Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответниците по касация Общината [населено място] счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, останалите не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване, намира следното:
Предмет на спора е административна сграда, построена през 1965 г., с права на съсобственост в която при условията на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ са обезщетени съделителите-физически лица; Общината [населено място] е придобила права върху имота при отделяне на общинската от държавната собственост, а държавата – чрез отнемане на имуществото на профсъюзни организации по реда на Закона за отнемане имуществото на Б., Б., ОФ, Д., САБПФК и Б.. Спорен, след отменителното решение № 473 от 09.12.2010 г. по гр. д. № 285/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е въпросът дали два от обектите: кафе-клуб и дискотека, са изключени от съсобствеността с оглед внасянето им от държавата в капитала на [фирма] [населено място] /касатор/, предявило инцидентен установителен иск за собственост на същите.
При новото разглеждане на делото, като изследвал обстоятелствата относно отнемане имуществото на профсъюзните организации, въззивният съд стигнал до извода, че производството по ликвидация на търговското дружество [фирма] [населено място] – нерегистрирано, не е приключило, и то не е праводател на ищеца по инцидентния установителен иск. Предвид процедурата по съдебна ликвидация са нищожни, поради липса на компетентност, актовете на държавните органи, предоставящи собственост на касатора, включително заповед № РД-02-14-1078 от 08.06.2000 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, с която на основание чл. 10, ал. 1, чл. 11 и чл. 15, ал. 1, т. 2 от ПРУПСДП е наредено да се извади правото на собственост върху спорните обекти, като се намалят допълнителните резерви на [фирма], и със стойността на имота се увеличат допълнителните резерви на [фирма] [населено място]. Оттук съдът заключил, че ищецът по инцидентния установителен иск не е доказал твърдяната трансформация на собственост върху реално обособени обекти от сградата, както и правоприемство от [фирма] и [фирма].
Изследвайки преустройството на спорните помещения, които сега съставляват базар за промишлени стоки и кафе-аперитив, и узаконяване на незаконното строителство, въззивният съд стигнал до извода, че не се отнемат общи части от сградата и не се засяга достъпът на останалите собственици към стълбището, но предвид приложимите норми на З. /отм./ и ЗУТ, като извършени без съгласието на останалите съсобственици, спрямо тях процедурите по преустройство и узаконяване на реално обособени части от съсобствения имот нямат действие. Затова, ако се приеме да е извършено разпореждане с реално обособени части от единия от съсобствениците /а такова съдът е приел да не е извършено по надлежния ред и не обвързва другите/, то не може да се противопостави на останалите съсобственици, тъй като такива реално обособени обекти спрямо тях не съществуват.
С оглед изложеното съдът заключил, че включването в капитала на касатора на реално обособени части от делбената сграда не обвързва общината и съделителите-физически лица и спрямо тях не го легитимира за собственик на тези части. Без правно значение са обстоятелствата дали с преустройството се засягат общи части, тъй като в случая се касае за съсобствена вещ, а не за вещ – етажна собственост.
Не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, в какъвто смисъл има оплакване в касационната жалба, поради което и не се разкрива основание жалбата да бъде допусната за разглеждане по същество. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. В разглеждания случай такива пороци не са налице. След връщане на делото с отменителното решение на ВКС, въззивният съд при новото разглеждане е индивидуализирал спорните обекти и съобразно сегашните им вид и предназначение; наличието или липсата на права в претендирания от съделителите-физически лица като съсобствен имот, както и в обектите – предмет на инцидентния установителени иск, е въпрос по съществото на иска за делба и не е свързан с допустимостта на иска, а оттам – и с допустимостта на постановените съдебни актове.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, ако не бъде посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му – чл. 280, ал. 1 ГПК. При това касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, а може само да ги уточни или конкретизира, тъй като противното ще засили твърде много служебното начало във вреда на ответната страна, а е възможно и жалбоподателят да влага в правния въпрос друго, различно съдържание, от това, което ще изведе съдът. Ето защо настоящият състав на Върховния касационен съд, І-во г. о., намира, че, като е записал на първо място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че по съществените за изхода на спора материалноправни въпроси съдът се е произнесъл в противоречие както с каузалната, така и с нормативната практика на съдилищата, и в частност с практиката по чл. 69 и 70 ТЗ, чл. 183, 185, 148 ЗУТ, чл. 5, чл. 43 и чл. 57 З., чл. 33 ЗС, касаторът не е изпълнил това първо условие за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Наред с това не са налице и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, тъй като не е направено позоваване на задължителна, съгласно т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съдебна практика; не е посочено кой от разрешените въпроси в представените с изложението решения на отделни състави на ВКС е разрешен и от въззивния съд в противоречив смисъл; позоваването на решения на Върховния административен съд е ирелевантно, тъй като те не са част от понятието «практика на съдилищата» – т. 3 на посочения тълкувателен акт.
На второ място касаторът счита, че по един от съществените въпроси, свързан с конкретния спор, е налице празнота в съдебната практика, поради което неговото разглеждане по реда на касационното обжалване би имало значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тази част от изложението следва да се посочи, че формалното позоваване на някоя от предпоставките за допускане на касационно обжалване не обвързва съда с произнасяне, след като липсва изложение кой е обуславящият материалноправен въпрос и с какво разглеждането и на настоящия случай ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
На трето място според касатора при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл незаконосъобразно по съществен процесуален въпрос, като на стр. 6 и 7 е навеждал правни изводи, формирал е решаващи мотиви и е обсъждал правни въпроси извън предмета на спора и извън наведените от страните искания, доводи и твърдения. Касаторът не е обосновал при кое от основанията за допускане на касационно обжалване са разрешени тези въпроси. Освен това от анализа на посочената част от мотивите към въззивното решение е видно, че произнасянето по извършените от държавата разпореждания в полза на различни дружества е по повод въведеното от касатора придобивно основание и затова не е извън предмета на спора.
Следва да се посочи и, че според разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не следва да бъдат свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е даде отговор на правни въпроси, а не да се занимава за трети път с фактите по делото. В този смисъл оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, подробни съображения за което са изложени и в касационната жалба /към която се препраща с изложението/, не са предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Извън предмета на това производство са и оплакванията за нарушения на материалния закон, развити в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, относно приложението на нормите, уреждащи придобивното за касатора основание за правото на собственост, преустройството и узаконяването на обектите и съгласието на съсобствениците. Освен това основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава, възниква тогава, когато при неясни или противоречиви правни норми няма формирана съдебна практика по прилагането им или когато следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна или са се променили обществените условия, при което е създадена и се налага осъвременяването й. В случая такива предпоставки не са обосновани.
С оглед на всичко изложено следва да се заключи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІІІ-105 от 14.07.2011 г. по в. гр. д. № 2129/2010 г. на Бургаския окръжен съд в обжалваните от [фирма] [населено място] части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: