О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 914
С., 27.12. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2244/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 3871/01.03.2018 г., подадена от М. Б. М., чрез адв. Л. И. В., против въззивно решение № 231/24.01.2018 г. по гр.д. № 2788/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 80/20.03.2017 г. по гр.д. № 641/2016 г. по описа на Окръжен съд – Перник и са отхвърлени исковете на М. Б. М. против Прокуратурата на Република България както следва: за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно лишаване от свобода в периода 29.01.2014 г. – 10.10.2014 г., вследствие определяне на общо най-тежко наказание и привеждането му в изпълнение измежду наложените му наказания по присъди по нохд № 931/1998 г., нохд № 978/1998 г., нохд № 936/1998 г., нохд № 1053/1998 г., нохд № 394/2011 г. всички по описа на Районен съд – Кюстендил и нохд 276/2002 г. по описа на РС- Перник, след изтичане на абсолютната погасителна давност за привеждане в изпълнение на наложените по тях наказания за всяка от присъдите по чл. 82, ал. 4 , вр. ал. 1, т. 4 НК, за разликата над сумата от 15 000 лв. до пълния предявен размер от 135 000 лв., за обезщетяване на пропуснати ползи от отнетата възможност на М. Б. М. за полагане на труд и получаване на трудово възнаграждение в размер на 5018 лв. за времето, през което е бил задържан в местата за изтърпяване на наказанията за лишаване от свобода –затвора Б. дол съгласно разпореждане на Окръжна прокуратура – П., както и за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв., представляващо направени разходи от ищеца във връзка с воденото срещу него наказателното производство за определяне на общо наказание.
Оплакванията на касатора са за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна и уважаване на исковите претенции в пълен размер, както и присъждане на сторените съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ „Необходимо ли е съдът да съобрази при формирането на изводите си всички данни по делото, като доказателствата се обсъдят поотделно и в съвкупност и според правилата на логиката, научния опит и практика? За справедливия размер на обезщетението въззивният съд дължи ли собствени съображения, основани на конкретно установените по делото обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, както е указано в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК с решение № 350/2011 г. по гр.д. № 1382/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 70/2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 158/2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 215/2014 г. по гр.д. № 1287/2014 г. III г.о.? Съдът трябва ли да обсъди установените по делото обстоятелства с вредоносен характер и предвид особеностите на всяко от тях да прецени конкретния вредоносен ефект върху личността, общественото положение пред близки познати и здравето на ищеца при обсъждането на доказателствата?“; 2/ „Допустимостта на касационното обжалване в приложното поле ли е на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за основанията за присъждане на вреди по ЗОДОВ /ЗОДВПГ/ за незаконно лишаване от свобода, при изтекла абсолютна погасителна давност за привеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода и удължава ли това действие срока на водените срещу ищеца наказателни производства ? Т.е. може/следва ли да се търси обезвреда и за значително надхвърляне на разумните срокове, като считам, че посочената хипотеза на толкова продължително и непрекратено наказателно производство не е обхванато от разясненията на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и е необходимо обобщаване на съдебната практика“; 3/ „Правото на труд е конституционно гарантирано и това, че липсват преки доказателства за упражнявана регламентирана трудова дейност, а са налице само косвени и гласни, по какъв начин отменят факта, че е доказано осигуряването на издръжка в минимален размер за страната, а също и как следва да я определя съда в такива случаи?“; 4/ “Следва ли да се присъди минимално адвокатско възнаграждение при действащи към момента ЗАдв и Тарифа за минималните адвокатски възнаграждения, при очевидност, че наказателни производства са водени и че има доказателства/протоколи о.с.з., включително и пред ВКД,/, че го е представлявал ангажиран адвокат, дори по самото дело да са изгубени или липсващи хартиени носители на адвокатско пълномощно с отразени размери на заплатени разноски.?“. Твърди се, че всички поставени въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Прилага и преписи от решение № 5/2013 г. по гр.д. № 638/2012 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 150/13 г. по гр.д. № 1367/2012 г. по описа на ВКС, III г.о. , решение № 158/2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответната страна по касация – Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор, в който да изрази становище по жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Софийски апелативен съд се е произнесъл като въззивна инстанция по исковете за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди, предявени от М. Б. М. против Прокуратурата на Република България. Приел, че заявените претенции намират правното си основание в чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ /ред. ДВ, бр. 38/2012 г./, доколкото се иска присъждане на обезщетение за противозаконното лишаване от свобода на ищеца в резултат на определяне на общо най-тежко наказание измежду посочени няколко наказания, наложени по наказателни дела от общ характер, и привеждането му в изпълнение, след изтичането на абсолютната погасителна давност за привеждане в изпълнение на наложените наказания за всяка от присъдите.
Установено е от фактическа страна, че по предложение на Районна прокуратура – П. било внесено предложение за определяне на общо най-тежко наказание на ищеца и привеждането му в изпълнение. Фактът на незаконно изтърпяване на наказание лишаване от свобода е установен с окончателно решение от 10.10.2014 г. по н.к.д. № 1357/2014 г. по описа на ВКС, III н.о., с което по реда на чл. 421, ал. 3 вр. чл. 419 НПК е възобновено производството по ч.н.д. № 1165/2013 г. по описа на Районен съд-Перник и в.ч.н.д. № 1165/2013 г. по описа на Окръжен съд – Перник, отменени са постановените по тези дела протоколни определения от 08.10.2013 г. и решение от 10.01.2014 г., прекратено е наказателното производство, образувано по предложение прокурор от РП – П. за определяне на общи наказания. В посоченото решение на ВКС е прието , че определеното общо наказание от 1 година и 8 месеца е постановено в нарушение на чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1, т. 4 НК, тъй като включените в съвкупността престъпления са санкционирани с присъди, влезли в сила на 14.04.1999 г. /по нохд 931, 978 и 936/, на 31.05.1999 г. /по нохд 1053/ и на 23.06.2001 г. /по нохд 394/, като изпълнението на наложените с тези присъди наказания /всички под 3 години лишаване от свобода/ се е погасило по давност съответно на 14.10.2006 г., 01.12.2006 г. и 23.01.2008 г. по правилата на чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1, т. 4 НК и след тези дати наложените наказания не подлежат на изпълнение.
В резултат от изпълнение на отменените актове обаче М. Б. М. е задържан по разпореждане на прокуратурата и преведен в затвора в Б. дол от 29.01.2014 г. до 10.10.2014 г. – период от 9 месеца и 23 дни. Съдът взел предвид, че незаконно лишеният от свобода е родител на две деца, които към момента на задържането му са били непълнолетни, както и че той сам полагал грижи за децата си, като упражнявал родителските права по силата на съдебно решение и осигурявал тяхната издръжка. След задържането му в затвора М. изживял стрес, който се отразил дори на физическото му състояние. Чувствал изключителна тревожност относно грижата за децата си, за които единствен полагал грижа. Страхувал се е да не бъдат изпратени в социална институция, както и изпитвал терзания за ефекта на неговото задържане върху тяхното развиващо се съзнание и светоусещане, както и по отношение на реакцията на обществото към тях. С разпореждане на Дирекция Социално подпомагане [община] децата му били настанени в семейството на родителите му – техни баба и дядо, а органите счели, че са деца в риск. За да установи изложените обстоятелства съдът е взел предвид приложените писмени доказателства и е кредитирал с доверие показанията на изслушаната свидетелката.
Въззивният съд е приел, че се осъществяват всички елементи от фактическия състав, регламентиращ обективната отговорност на държавата за неправомерната дейност на правозащитните ? органи по незаконно лишаване от свобода, по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, предл.посл. /ред. ДВ, бр. 38/2012 г./. Съдът е приел, че П. е легитимирана да отговаря по иска като процесуален субституент на държавата, тъй като упражнява надзор за спазване на законността при изпълнение на наказанията. Приел е за доказани претърпените от ищеца М. неимуществени вреди, изразяващи се в страх, безпокойство и терзания, като счел, че справедливото обезщетение възлиза на сума в размер на 15 000 лв.
За да отхвърли претенцията за имуществени вреди САС е взел предвид, че не се доказва от страна ищеца действително да е направил разходи за адвокатска защита в наказателното производство, макар и да съществуват данни, че е защитаван от адвокат. Посочено е, че законът не предвижда презумпция за вреди, а такива следва да бъдат доказани. Поради това липсата на събрани доказателства относно трудовата ангажираност на ищеца, отрича причинно-следствената връзка между незаконното задържане за изтърпяване на наказание и лишаването на М. Б. М. от доказана възможност да реализира трудов доход. Съдът изрично е посочил, че показанията на свидетелката са недостатъчно ясни, а и негодни да установят сигурното настъпване на имуществена вреда за периода.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на всички въпроси следва да бъде посочено, че съдържат в себе си множество фактически данни, част от които не са установени по делото, а и не са били изследвани, и неясноти. Поставят се абстрактни питания, свързани с конкретни заключения на съда по основателността на заявените претенции или общотеоретични въпроси, които не са обусловили правното разрешение на въззивния съд.
По отношение на въпросите, формулирани в т.1 от изложението може да бъде обобщено, че касаят мотивирането на извода на съда относно определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди при прилагане на правилото по чл. 52 ЗЗД. Непоколебимо в съдебната практика е разбирането, че справедливостта не е абстрактно понятие, а за да определи справедливо обезщетение съдът преценява всички установени факти в тяхната взаимовръзка. Отделните обстоятелства при присъждане на обезщетение по ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и др. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Следва да се отбележи, че доводите за липса на собствени мотиви на въззивния съд са несъстоятелни, доколкото той пръв и единствен е изследвал претърпените вреди и се е произнесъл във връзка с размера на обезщетението, тъй като първостепенния съд е отхвърлил иска приемайки, че липсва матераилно-правна легитимация на ответника да отговаря по него.
Въпросът, поставен в т. 2, е извън предметния обхват на настоящото производство. Въззивният съд се е произнесъл по предявената претенция за обезщетяване на вреди от незаконосъобразно лишаване от свобода, съгласно принципа на диспозитивното начало. Отчел е периода, в който ищецът е бил задържан противозаконно в затвора в Б. дол. Този времеви период е релевантен за определянето на справедливо обезщетение. Въпросът на касатора е неясен, но доколкото може да бъде разбран смисълът му, се пита относно значението на периода за продължителността на водените производства, този въпрос би имал значение на критерий за определяне на справедливото обезщетение по иск по чл. 2б ЗОДОВ или за иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но в настоящият случай е част от фактическия състав – правопораждащ факт относно правото на обезщетение и е взет предвид от съда.
Третият въпрос се отнася до доказването на претенцията за пропуснати ползи. Въззивният съд не я уважил, като е приел, че по делото не се установява ищецът да е работил и да е получавал трудово възнаграждение. Нееднократно в практиката си ВКС е посочвал, че за да е основателна претенцията за пропуснати ползи следва да бъде доказано сигурност относно увеличаването на имуществото. Това разбиране е възприето и от въззивната инстанция. Конституционно гарантираното право на труд не създава задължение на всяко лице да полага труд и дори само на това основание не може да се приеме, че със сигурност всяко лице реализира трудови доходи.
Последният въпрос отново е хипотетичен и като резултат изисква да се даде различен отговор по същество от този на решаващия съд, като се преценят евентуално настъпили факти и връзката между тях. Принципно обстоятелството, че страна е защитавана от адвокат в каквото и да било производство не означава, че е заплатен адвокатски хонорар. Още повече, че самият законодател е предвидил механизми, по които страната може да бъде защитавана и безплатно – арг. от Закона за правната помощ и чл. 38 ЗАдв.
Предвид изложеното следва да бъде направен изводът, че нито един от поставените въпроси не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следователно не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 231/24.01.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд по възз.гр.д. № 2788/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: